Харлан Коубън - Гората

Тя ме извежда навън, където е по-тихо. Обгръща се с ръце, сякаш й е студено. Това движение, както и всяко друго при нея, сякаш съдържа дълбоко скрит смисъл. Навярно не го прави умишлено. Всичко около нея те кара да си мислиш за лунни нощи и широко легло с балдахин, а това май прави на пух и прах преценката ми за „отношение към изкуството“. Изкушавам се да й предложа сакото си, но тук изобщо не е хладно. Пък и не съм със сако.

— Познавате ли мъж на име Маноло Сантяго? — питам аз.

— Той бе убит.

Гласът й е подчинен на странен ритъм — все едно произнася реплики от някаква роля.

— Но го познавахте?

— Да, разбира се.

— Любовници ли бяхте?

— Още не.

— Още?

— Отношенията ни — пояснява тя — бяха платонически.

Погледът ми опипва паважа, а след това се прехвърля върху другата страна на улицата. Още по-добре, казвам си. Всъщност не ме е грижа толкова за убийството или за неговите извършители. Искам да науча всичко за Маноло Сантяго.

— Знаете ли, къде живее господин Сантяго?

— Не, за съжаление не знам.

— Как се запознахте?

— Спря ме на улицата.

— Просто ей така? Кисне си на улицата и ви издебва?

— Да — отвръща тя.

— А после?

— Попита ме дали не искам да ме почерпи чашка кафе.

— И вие приехте?

— Да.

Поглеждам я отново. Ослепителна е. Тази дрешка върху тъмната кожа… убиец.

— Винаги ли го правите? — питам аз.

— Кое?

— Да приемате предложена ви от първия срещнат чашка кафе?

Това й се струва забавно.

— Длъжна ли съм да оправдавам постъпките си пред вас, господин Коупланд?

— Не.

Тя замълчава.

— Необходимо ни е да научим повече за господин Сантяго.

— Мога ли да попитам защо? — интересува се тя.

— Маноло Сантяго е измислено име. Искам да разбера кой се крие зад него.

— Нямам представа.

— С риск да наруша правилата на дискретността — започвам аз, — трудно ми е да ви разбера.

— Да разберете какво, господин Коупланд?

— Мъжете сигурно се лепят по вас като мухи върху мед — казвам аз.

Усмивката й този път е малко крива и потайна.

— Това ме ласкае много, господин Коупланд, благодаря ви.

Опитвам се да следвам линията:

— Та защо тръгнахте с него?

— Има ли значение?

— Може би така ще науча нещо за него.

— И аз не знам. Ако ви кажа например, че ми се стори красив, това ще ви бъде ли от полза?

— Така ли беше?

— Кое? Дали бе красив? — Нова усмивка. Немирен кичур засенчва дясното й око. — Гласът ви звучи почти като на ревнивец.

— Госпожице Сингх…

— Да?

— Разследвам убийство. Така че дали да не престанем с тези приказки?

— Смятате ли, че сме в състояние? — Тя прибира кичура. Аз гледам упорито.

— Добре, тогава — продължава момичето, — не би било зле.

— Можете ли да ми помогнете да науча истинската му самоличност?

Тя се замисля.

— Може би посредством телефонните му разговори?

— Проверихме апарата, който бе у него. Вашето обаждане е единствено.

— По-рано имаше друг номер.

— Помните ли го?

Тя кимва и ми го съобщава. Записвам го върху гърба на една от визитните си картички с помощта на малка писалка.

— Нещо друго?

— Не се сещам.

Вземам друга визитка и надрасквам номера на мобилния си телефон отзад.

— Ако се сетите за нещо, ще ме потърсите, нали?

— Разбира се.

Подавам й картончето. Тя ме гледа усмихната.

— Какво има?

— Не носите брачна халка, господин Коупланд.

— Не съм женен.

— Разведен или вдовец?

— Какво ви кара да мислите, че не мога да бъда заклет ерген?

Рая Сингх не си дава труд да отговори.

— Вдовец съм.

— Съжалявам.

— Благодаря ви.

— От колко време?

Ще ми се да й кажа, че изобщо не й влиза в работата, но не искам да си развалям отношенията с нея. Пък е и страхотно красива, да ме вземат дяволите дано!

— Вече шест години.

— Разбирам.

Гледа ме с тия нейни очи.

— Благодаря ви за отзивчивостта — казвам аз.

— Няма ли да ме поканите да излезем?

— Моля?

— Виждам, че ме намирате красива. Аз съм сама, вие също. Следователно защо не ме поканите да излезем?

— Нямам обичай да смесвам служебните дела с личните — отвръщам аз.

— Пристигнах в тази страна от Калкута. Били ли сте там?

Внезапната смяна на темата ме обърква за миг. Изговорът й също няма особена връзка със споменатия град, но в наши дни това не означава кой знае какво. Отвръщам, че не съм бил никога, но съм чувал за този град, разбира се.

— Каквото и да сте чули — казва тя, — имайте предвид, че е още по-лошо.