Харлан Коубън - Гората

— Саш?

Той проговаря отново с тих глас:

— Известно ли ти е как умряха те?

— Ти сам каза — условията в лагера са били ужасни. Дядо ми имаше слабо сърце.

Той продължава да стои извърнат от мен.

— Отказват му лечение. Лишават го дори от всекидневното хапче. За три месеца е свършен.

Изчаквам малко.

— Какво скриваш от мен, Саш?

— Знаеш ли какво се случи с баба ти?

— Знам онова, което ми е казвала мама.

— Какво е то?

— И бабушка се разболява. След загубата на съпруга й, нейното сърце също отказва. Това непрекъснато се случва при двойки с толкова дълъг семеен стаж. Умира единият и другият веднага го последва.

Той не казва нищо.

— Саш?

— В известен смисъл струва ми се, така и става.

— В известен смисъл?

Саш не отлепя поглед от онова, което е отвън.

— Твоята баба се самоуби.

Тялото ми застива. Започвам да клатя глава.

— Обеси се с чаршаф.

Оставам безмълвен и неподвижен. Мисля си за снимката на бабушка. В съзнанието ми изпъква нейната знаеща усмивка. Спомням си историите, които ми разправя мама. За нейния остър ум и още по-остър език. Самоубийство.

— Мама знаеше ли това? — питам аз.

— Да.

— Никога не ми го е казвала.

— Може би и аз не трябваше.

— А защо го направи?

— Искам да разбереш нещата. Майка ти бе красива жена. Любвеобилна и нежна. Баща ти я боготвореше. Но след като й отнеха родителите и всъщност ги убиха, тя се промени коренно. Ти го усети, нали? Онази нейна меланхолия… дори преди това със сестра ти…

Мълча, но наистина бях усетил.

— Исках да разбереш какво й е било на майка ти — продължава той. — Та да проумееш и останалото.

— Саш?

Той мълчи. Продължава да гледа през прозореца.

— Знаеш ли къде е мама?

Огромният мъж мълчи дълго.

— Саш?

— Тогава знаех — отвръща най-накрая той. — Първия път.

Преглъщам мъчително.

— Къде отиде тя?

— Наташа се върна у дома.

— Не те разбирам.

— Избяга обратно в Русия.

— Защо?

— Не я вини, Павел.

— Не я виня за нищо. Искам да разбера защо.

— Човек може да избяга от родината си като тях. Мъчи се да промени всичко. Мрази властта, но не и народа си. Родината си остава родина. Завинаги.

Той се обръща към мен. Погледите ни се срещат.

— Затова ли избяга тя?

Той не проговаря.

— Това ли е нейният мотив? — почти крещя аз. Кръвта ми сякаш се сгъстява в жилите. — Родината си остава завинаги родина?

— Ти не ме слушаш.

— Напротив, Саш, много добре те чувам. Родината си е родина. Дрън-дрън. А не може ли семейството да си е семейство? Или пък съпругът си е съпруг. Или, което най-вече ме интересува — синът си остава син завинаги?

Той не отговаря.

— Какво да кажем за нас, Саш? За мене и татко?

— Не знам, какво да ти отговоря.

— Знаеш ли къде се намира сега?

— Не.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Но ти можеш да я откриеш, нали?

Той не кимва, но и не поклаща глава.

— Имаш си дете — казва той. — Имаш си кариера.

— Е, и?

— Всички тези неща са отдавна минали. Миналото принадлежи на мъртвите, Павел. Никой не иска да връща мъртвите към живот. Те трябва да се погребват, за да вървят живите по-нататък.

— Моята майка не е мъртва — казвам аз. — Или е?

— Нямам представа.

— Защо тогава говориш за мъртви? И още: защо само за мъртви си приказваме, като има нещо друго… — Не съм в състояние да се удържа и го изплювам: — Аз вече не съм убеден и в това, че сестра ми е мъртва.

Очаквам да видя смайване, изписано върху лицето му. Нищо подобно. Леко е изненадан.

— За тебе, да — казва той.

— Какво за мене да?

— За тебе — повтаря той — и двете следва да бъдат мъртви.

Отпъждам тези думи на чичо Саш от съзнанието си и се вмъквам обратно в тунела Линкълн. Трябва да съсредоточа цялото си внимание върху две неща и само върху тях: първо, да тикна зад решетките тия двама кучи синове, дето изнасилиха Шамик Джонсън, и второ, да разбера къде се е мотал Джил Перес през последните две десетилетия.

По втора точка: поглеждам адреса, който ми съобщи инспектор Йорк. Рая Сингх, приятелката-свидетел, работи в индийски ресторант, наречен „Хапни богато при бедния индиец“. Ненавиждам наименования-каламбури. Или пък ги обичам? Да опитаме с любов.

И така:

Виждам баща си на предната седалка. Приказките за КГБ не ме вълнуват кой знае колко. Особено след разговора с чичо Саш. Но ето го картончето отново пред погледа ми: ПЪРВАТА КИРЛИВА РИЗА.

Първата. Значи, ще има още. Мосю Дженрът, изглежда с финансовото участие на Маранц, не жали средства. Щом са се добрали до тия древни обвинения срещу баща ми, приказки отпреди четвърт век, значи са отчаяни и озверели.