Харлан Коубън - Гората

— Какво — казва той, — вече си много стар за прегръдка?

Пристъпяме един към друг. Прегръдката е, като се има предвид руското му потекло, истинска мечешка ласка. Силата му е невероятна. Ръцете все още приличат на бутала от парна машина. Той ме притиска здраво и аз имам усещането, че може да стисне още малко и ми прекърши гръбнака.

След миг Саш ме хваща за ръцете малко над лактите и ме задържа на ръка разстояние, за да ме разгледа по-добре.

— Също като баща си — казва той с глас, в който сега се усеща и друго освен акцента. — Изглеждаш също като баща си.

Саш пристига от Съветския съюз малко след нас. Работи в Интурист, тяхната туристическа организация, в нейното нюйоркско представителство. Негово задължение е да упътва американски туристи, които искат да посетят Москва и тогавашния Ленинград.

Това бе много отдавна. След падането на съветското правителство той се забърква в онази мътна стопанска сфера, която наричат „внос-износ“. Нямам никаква представа какво точно значи това, но оттам са парите за това безумно скъпо жилище.

Саш ме съзерцава още секунда-две. Носи бяла риза, която е разкопчана достатъчно надолу, за да се види под нея блузата с У-образен изрез за врата. Гъста посивяла вълна наднича оттам. Аз чакам. Няма да е дълго — чичо Саш не си пада по общите приказки.

Сякаш прочел тези мисли, той ми отправя твърд поглед и казва:

— Обаждат ми се по телефона.

— Кои?

— Стари приятели.

— Пак чакам.

— От старата родина — продължава той.

— Не схващам смисъла.

— Задават ми въпроси.

— Саш?

— Да?

— По телефона изказа опасения, че може да ни подслушват. Тук не се ли притесняваш от същото?

— Не. Тук е напълно сигурно. Помещението се проверява всяка седмица.

— Великолепно. Защо тогава не се откажеш от шифъра и не заговориш в прав текст?

Той се усмихва. Това му харесва.

— Има едни хора. Американци. Шарят из Москва, пръскат пари наляво и надясно. Задават въпроси.

Кимвам наум.

— Какви въпроси?

— За баща ти.

— Що за въпроси?

— Помниш ли старите слухове?

— Майтапиш ли се?

Но не. Кирлива риза номер едно. Трябваше да се досетя.

Помня слуховете, разбира се. За малко да съсипят семейството ми.

Сестра ми и аз сме родени в наричания тогава Съветски съюз по време, наричано тогава Студена война. Баща ми е доктор по медицина, но му отнемат правата по обвинение в некомпетентност, скалъпено заради обстоятелството, че е евреин. Така е било в онези времена.

По същото време една реформистка синагога тук, в Съединените щати — в Скоуки, щат Илинойс, за да бъда по-точен — работи усилено по въпроса за съветските евреи. В средата на седемдесетте за еврейските храмове в САЩ извеждането на съветски евреи е нещо като почетна задача.

Ние имахме късмет. Измъкнаха ни.

Дълго време в САЩ ни представяха за герои. Баща ми произнасяше пламенни речи вечер след петъчната служба по повод тежката участ на съветските евреи. Децата носеха специални значки, за да изразят солидарност с нас. Набираха се средства по дарителски сметки. Но ето че около година след нашето пристигане баща ми се скарва за нещо с главния равин и мигом плъзват слухове за това, че той бил нарочно изпратен в САЩ, защото е от КГБ, че даже не бил евреин и цялата работа била постановка. Обвиненията са смехотворни и противоречиви, напълно безпочвени, а днес — вече двадесет и пет годишни.

Поклащам глава.

— Искат значи да докажат, че баща ми е работил за КГБ?

— Да.

Скапания Дженрът. Играта е ясна. Аз съм вече нещо като обществена фигура. Подобни обвинения, макар и в последна сметка доказано измислени, ще ми навредят Това трябва да ми е добре известно. Преди четвърт век моето семейство загуби почти всичко поради същата причина. Напуснахме Скоуки и се преместихме на изток, в Нюарк. Понесохме много сериозен удар.

Вдигам поглед към Саш.

— Ти каза по телефона, че си очаквал да се обадя.

— Ако не го бе сторил, аз щях да те потърся още днес.

— За да ме предупредиш ли?

— Именно.

— Значи — размишлявам гласно аз — те, изглежда, разполагат с нещо.

Грамадният мъж не отговаря. Наблюдавам лицето му. И ето че целият мой свят, всичко онова, в което вярвах през тези години, започва да се люлее.

— Наистина ли е бил от КГБ, Саш? — питам аз.

— Беше много отдавна — отвръща той.

— Това „да“ ли означава?

Саш се усмихва бавно.

— Ти нямаш представа как стояха нещата в онези времена.

— Пак те питам: това „да“ ли е?