Харлан Коубън - Гората

Докторът обяснява, че при този вид деменция възрастта не носи подобрение, а стремежът е пациентът да бъде колкото е възможно по-щастлив и освободен от стрес, дори с цената на известна доза лъжа. Казано с две думи, Айра иска да е 1968 година. Тогава се чувства най-добре. Тогава защо да упорстваме?

— Здрасти, Айра!

— Айра — той винаги е мразел да му вика „тате“ — се извръща бавно, „по медицински“ към гласа. Вдига ръка, сякаш изпод водата и махва с нея.

— Здрасти, Люси.

Тя прогонва сълзите с бързи движения на миглите. Всеки път я познава. Винаги знае коя е. Ако фактът, че не е била родена през 1968 влиза в някакво противоречие с този на присъствието й тук, това си е за негова сметка. Илюзорният свят на Айра не страда ни най-малко.

Усмихва й се. Айра е бил винаги прекалено великодушен, прекалено щедър, твърде детински устроен и доверчив за един така жесток свят. Тя би го нарекла екс-хипи, но това внушава мисълта, че в някакъв момент от живота си той престава да бъде хипи.

Дълго след като всички останали се отказват от петнистите джинси, плакатите с цветя и мънистата на мира, след като са се подстригали и обръснали, Айра остава верен на каузата.

През цялото прекрасно детство на Люси той нито един път не е повишил глас срещу нея. Желанието му неговата дъщеря да види и опита всичко, дори неподходящото, не познава никакви филтри, никакви ограничения. Колкото и да е странно, тази липса на цензура прави единствената му рожба Люси Силвърстейн донякъде свита според съвременните критерии.

— Толкова се радвам да те видя… — казва Айра, като почти се препъва към нея.

Тя прави крачка напред и го прегръща. Баща й мирише на старост и плът. Тоя коноп трябва да се изпере.

— Как се чувстваш, Айра?

— Великолепно. По-добре не съм бил никога.

Отпушва едно шишенце и си взема витамини. Айра го прави често. Независимо от негативното отношение към капиталистическото общество, нейният баща прави малко състояние от търговия с витамини в началото на седемдесетте години. Той плаща със суха пара оня имот на границата между Пенсилвания и Ню Джърси, за да го превърне в комуна, която обаче не изтрайва дълго. И той организира на мястото летен лагер.

— И така, как си? — пита отново тя.

— Никога не съм бил по-добре, Люси.

И се разплаква. Люси сяда до него и хваща ръката му. Той плаче, смее се и пак заплаква. Непрекъснато повтаря колко много я обича.

— Ти си моят свят, Люси — казва той. — Виждам в теб… Виждам всичко както трябва да бъде. Разбираш ли какво ти казвам?

— И аз те обичам, Айра.

— Виждаш ли? Това имам предвид. Аз съм най-богатият човек на света.

И пак плаче.

Тя не може да стои дълго. Трябва да се върне и да разбере какво е успял да открие Лони. Главата на Айра почива върху рамото й. Пърхотът и миризмата му се прехвърлят върху нея. Влиза някаква сестра и Люси използва случая, за да се откъсне от него. Презира се заради това.

— Ще дойда другата седмица.

Айра кимва. Усмихва се, докато тя си тръгва. Отвън я очаква сестрата — не й помни името.

— Как я кара? — пита Люси.

Обикновено това е риторичен въпрос. Всички тук са зле, но близките им не желаят да чуват това. Затова сестрата казва обикновено: „О, справя се направо чудесно“. Сега обаче става другояче:

— Напоследък вашият баща е превъзбуден.

— Как така?

— Обикновено Айра се държи примерно, като най-внимателното същество на света. Настроението му обаче, е крайно променливо.

— Това при него е било винаги така.

— Сега е по-различно.

— Зле ли се държи?

— Не. Не че…

— Какво тогава?

Тя свива рамене.

— Непрекъснато говори за миналото.

— Той винаги е говорел само за шейсетте години.

— Не, не чак за това минало.

— А за кое?

— Разправя за някакъв летен лагер.

Люси усеща студен камък в гърдите си.

— И какво казва?

— Разправя, че имал летен лагер. А после го загубил. Започва да дърдори за кръв и гора, за мрак и други такива. После млъква. Тръпки да те побият. А до миналата седмица не съм го чувала да говори за какъвто и да било летен лагер, камо ли да го е притежавал. Макар че кой знае… умът му щъка насам-натам. Може да си измисля всичко това, а?

Това е въпрос, но Люси не отговаря. От дъното на коридора се чува гласът на друга сестра:

— Ребека!

Сестрата, чието име тя чува сега, се разбързва.

— Трябва да бягам.

Останала сама в коридора, Люси се обръща назад към стаята на своя баща. Той седи с гръб към нея. Вторачил се е в стената. Люси се пита какво ли става в главата му. За което не й казва ни дума.