— Това стана, когато бях на седемнайсет — започва да чете Люси. — На летен лагер. Работех там като ВГ. Ще рече „възпитател на група“…
Докато чете за случилото се в гората, за повествователката и нейния приятел „П“, за целувката край дървото, за писъците в гората, тя бавно крачи пред смълчания кръг. Чела е вече поне десет пъти този откъс, но когато сега го прави на глас, гърлото й се свива. Краката й омекват. Стрелва поглед към Лони. Той е доловил промяната в тона и също я поглежда. Тя му казва с очи: „Тях трябва да гледаш, не мене“. Лони се извръща бързо.
Люси привършва четенето и чака коментари. Нещата обикновено протичат по един и същ модел. Студентите знаят, че авторът е сред тях, в същата тази стая, но понеже единственият начин да изявиш себе си е като разпердушиниш другия, всички се залавят за работа. Вдигат ръце и започват с някакъв вид презастраховка: „Може би, това е само мое мнение“ или „Възможно е да греша“, за да се отприщят:
— Написаното е банално…
— Не мога да почувствам нейната страст към „П“, а вие?
— Ръката под блузата? Ама, моля ви…
— Мисля, че цялата работа е ала-бала…
— Авторката пише, „целувахме се страстно“. Не ми казвай, че е страстно, покажи ми…
Люси ръководи дискусията. Това е най-важната част от занятието. Не е лесно да се преподава на студенти. Тя често си спомня собственото си обучение, дългите часове сухи лекции, от които не помни една дума. Уроците, които наистина запамети, които усвои, а по-късно използва, са до един бегли забележки на преподавателя, направени в хода на дискусии. Преподаването е въпрос на качество, а не на количество. Ако много дрънкаш, започваш да досаждаш. По-малко приказки — по-голям ефект.
Учителите също се ласкаят от внимание. Това може да бъде опасно. Един от първите й професори даде прост и ясен съвет в това отношение: „Ти не си център на Вселената“. Старае се да не забравя това. От друга страна, студентите не обичат да им се докарваш. Затова, когато разказва понякога анекдот, тя гледа да е такъв, при който сама е забъркала някаква каша — подходящи случаи колкото щеш, — а сетне все пак съумява да се измъкне.
Друг проблем е свързан със склонността на студента да казва не онова, което наистина мисли, а това, с което се надява да направи добро впечатление. Разбира се, същото се отнася и до заседанията на факултетския съвет — важното е да звучи добре, а не дали е истина.
Днес Люси има особена задача. Нужни са й реакции. Иска авторката да се издаде по някакъв начин. Или пък авторът. Затова ги притиска.
— Това трябва да е спомен — казва тя. — Вярва ли някой, че наистина се е случило?
Въпросът кара аудиторията да замлъкне. Съществуват неписани правила. Професорът почти нарече автора лъжец. Тя прави стъпка назад: — Мисълта ми е, че звучи като художествена литература. Това е добре по принцип, но не и в този случай. Не ви ли кара да поставите под въпрос автентичността?
Дискусията е оживена. Във въздуха стърчат ръце. Студентите спорят един с друг. Най-сладката част от работата. Люси няма кой знае какви радости в живота. Но умира за тези деца. Всеки семестър се влюбва в тях наново. Те са нейното семейство от септември до декември и после от януари до май. След това я напускат. Някои се връщат. Само малцина. Тя всеки път им се радва. Но те вече не са й роднини. Само текущият курс има този статут. Шантава работа.
В един момент Лони излиза от помещението. Люси се пита къде ли отива, но вниманието й е погълнато от групата. В някои дни времето изтича прекалено бързо. Този е от тях. Часът свършва и те започват да прибират нещата си, а Люси така и не успява да открие автора на анонимната записка.
— И не забравяйте — казва тя, — още две страници за дневниците. Искам ги до утре. — После добавя: — Впрочем, ако желаете, може и повече от две страници. Колкото решите.
След десет минути е вече в кабинета си. Лони я чака.
— Забеляза ли нещо? — пита го тя.
— Не.
Люси започва да си прибира нещата, тъпче листове в чантата за лаптопа.
— Къде отиваш? — пита Лони.
— Имам среща.
Тонът й пресича желанието му да пита още. Люси провежда тази „среща“ всяка седмица по веднъж, но никому не доверява естеството й. Дори на Лони.
— Ами… — започва той, вперил поглед в пода. Тя спира.
— Какво, Лони?
— Все още ли имаш желание да разбереш, кой е авторът на тази история? Щото, как да ти кажа, има нещо непочтено в тази работа.
— Непременно трябва да разбера.
— Защо?
Читать дальше