Харлан Коубън - Гората

— Не мога да ти кажа.

Той кимва.

— Добре тогава.

— Какво добре?

— Кога се връщаш?

— До час, най-много два.

Лони поглежда часовника си.

— Дотогава — съобщава той — ще знам кой го е изпратил.

Съдебното заседание е отложено за следобеда на следващия ден.

Според някои това влияе върху хода на процеса — журито щяло да прекара нощта с впечатленията от моята версия, щяло да я възприеме по-дълбоко. Дрън-дрън. Да се разчита на това е чиста глупост. То е просто част от живота на един процес. Дори да печеля нещо от подобен ход на нещата, плюсът се тушира автоматично от предоставената на Флеър Хикъри възможност по-дълго време да обмисля стратегията на своя кръстосан разпит. Такъв е характерът на всеки процес. В някой момент те докарва до истерия, но в друг нещата се уравновесяват.

Обаждам се на Лорън Мюз но мобилния телефон:

— Изрови ли нещо?

— Продължавам да търся.

Изключвам апарата и забелязвам сигнал за текстово съобщение от инспектор Йорк. Не знам какво още мога да направя във връзка с лъжата на госпожа Перес относно белега на Джил. Ако й поставя ребром въпроса, сигурно ще каже, че се е объркала. Иди доказвай.

Но защо й е да лъже все пак?

Дали наистина казва онова, което смята за истина — че трупът не е на нейния син? Дали двамата с мъжа й, господин Перес, не правят една сериозна (но разбираема) грешка поради обстоятелството, че им е така трудно да си представят своя син жив през всичките тези години и затова затварят очи пред очевидното?

Или пък лъжат?

И ако лъжат, защо го правят?

Преди да се изправя лице в лице с тях, трябва да посъбера повече данни. Ще се наложи да докажа по категоричен начин, че трупът в моргата с фалшиво име Маноло Сантяго действително принадлежи на Джил Перес, младежът, който изчезна в гората заедно със сестра ми, с Марго Грийн и Дъг Билингхем преди близо двадесет години.

Съобщението от Йорк гласи следното: „Съжалявам, че се забавих толкова много. Питате за приятелката на жертвата, Рая Сингх. Разполагаме само с номера на мобилния й телефон. Ако щете вярвайте. Както и да е, позвънихме й. Работи в индийски ресторант на Шосе номер 3, малко преди тунела Линкълн. Приложени са името на ресторанта и адрес. През целия ден ще бъде там. Ако научите нещо за истинското име на Сантяго, обадете си. Доколкото ни е известно, използва измисленото от доста време. Разполагаме с някои сведения, свързани с района на Лос Анджелис отпреди шест години. Нищо особено. Ще се чуем по-късно.“

Питам се какво трябва да мисля за всичко това. Нищо. Отправям се към колата и започвам да се намъквам вътре. Веднага усещам, че нещо никак не е наред.

Върху шофьорската седалка е оставен плик от груба кафява хартия.

Не е мой и не съм го оставил аз там. Сигурен съм, че заключих колата.

Някой е проникнал в нея силом.

Поемам плика. Няма адрес, няма марки. Лицевата страна е празна. Пликът е тънък. Сядам и затварям вратата. Запечатан е. Отварям го с нокътя на показалеца си. Бъркам вътре и изваждам съдържанието му.

Жилите ми се вледеняват.

Снимка на моя баща.

Сбърчвам вежди. Какво по дяволите…

Върху белия кант в долния край на снимката е напечатано акуратно името му: „Владимир Коупланд“. Това е всичко.

Не мога да проумея.

Оставам за миг неподвижен. Взирам се в снимката на моя обичан баща. Представям си го като млад лекар в Ленинград, мисля за това колко много неща са му отнети в живота, превърнал се в безкраен низ от разочарования и трагедии. Спомням си кавгите му с мама — и двамата лишени от възможността да нападат когото и да било другиго. Спомням си скритите плачове на мама. Спомням си прекарваните с Камил вечери. Никога не сме се карали, което е странно за брат и сестра, но сигурно причината се крие във видяното от двама ни. Понякога тя ме хваща за ръка и предлага да се поразходим. Но най-често се качваме в нейната стая и тя пуска някоя от любимите си протяжни песни, обяснява ми защо я харесва, разказва ми за нея, сякаш има нещо скрито и трудно за проумяване. А после започва да ми разправя за някое момче, което й харесало в училище. Аз седя, слушам и се наслаждавам на усещането за пълен покой.

Нищо не разбирам. Какво търси тази снимка…

В плика има още нещо.

Изтръсквам го. Нищо. Пъхам пръсти вътре. Напипвам нещо като картонче от картотека. Изваждам го. Да, точно такова е. Бяло с червени линии. Отсамната страна, тази с линиите, е празна. Но другата — бялата — не е. Някой е написал върху нея с печатни букви само три думи: