Харлан Коубън - Гората

— Онова, с което се занимава или не се занимава Шамик Джонсън, няма абсолютно никакво отношение към факта на нейното изнасилване. Никой няма право да отсъжда в това отношение. Вашият син също така няма право да решава кой заслужава да бъде изнасилен и кой не. Но при всички случаи Шамик Джонсън се съблича за пари, понеже разполага с твърде ограничени други възможности. При дъщеря ви не е така. — Поклащам глава. — Вие наистина не проумявате това.

— Кое?

— Обстоятелството, че тя стриптийзира или се продава, не прави Едуард по-малко виновен. Ако изобщо това има някаква връзка, неговата вина нараства.

— Моят син не я е изнасилил.

— Точно затова са създадени съдебните процеси — отговарям аз. — Свършихме ли вече?

Той вдига най-сетне глава.

— Мога да ви създам доста неприятности.

— Май вече сте започнали да го правите.

— За фонда ли? — Той свива рамене. — Това е нищо работа. За разгрявка.

Поглежда ме втренчено и задържа поглед. Това е вече много.

— Довиждане, господин Дженрът.

Той протяга ръка и ме хваща за лакътя.

— Те ще се измъкнат.

— Ще видим.

— Днес натрупахте точки, но тази курва тепърва ще бъде подложена на кръстосан разпит. Не можете да обясните факта, че бърка имената им. Това е слабото ви място. И вие го знаете. Така че чуйте какво предлагам аз.

Чакам.

— Моят син и момчето на Маранц ще се признаят за виновни по каквото й да било ваше обвинение, стига да няма затвор. Ще положат общественополезен труд. Ще изтърпят изпитателен срок при най-сурови условия толкова дълъг, колкото вие определите. Така е справедливо. Но освен това аз ще подпомогна тази объркана жена и ще се погрижа за щедро финансиране на вашия фонд. Всички печелят.

— Не — отсичам аз.

— Наистина ли допускате възможността тези момчета отново да извършат нещо подобно?

— Да ви кажа ли истината? — питам аз. — Допускам, че най-вероятно няма.

— Мислех, че затворът е създаден за превъзпитаване.

— Така е, но аз не вярвам твърде в превъзпитанието. Вярвам в справедливостта.

— И смятате, че затварянето на моя син би било справедливо?

— Да — казвам аз. — Но пак повтарям: за тази цел са измислени съдиите и журито.

— Бъркали ли сте някога, господин Коупланд?

Замълчавам.

— Защото имам намерение да поразровя. Ще ровя, докато се добера до всяка грешчица, допусната някога от вас. И ще я използвам. Имате си кирливи ризи, господин Коупланд. И двамата го знаем. Ако продължите този лов на вещици, аз ще ги развея пред погледа на целия свят.

Самоувереността му сякаш се връща. Това не ми се нрави.

— В най-лошия случай може да се приеме, че моят син е допуснал голяма грешка. Опитваме се да намерим начини за компенсация на стореното, без да бъде съсипвай целият му живот. Толкова ли не можете да разберете?

— Нямам какво повече да ви кажа.

Той не пуска лакътя ми.

— Последно предупреждение, господин Коупланд. Ще направя всичко, което е във възможностите ми, за да защитя моето дете.

Поглеждам в лицето Е. Д. Дженрът и правя нещо, което го смайва. Усмихвам се.

— Какво има? — пита той.

— Това е хубаво — отвръщам аз.

— Кое?

— Това, че вашият син разполага с толкова много хора, които ще се борят за него. Също и в залата. Мнозина са на негова страна.

— Обичат го.

— Това е хубаво — повтарям аз, като издърпвам лакътя си. — Но докато наблюдавам всички онези хора, застанали зад вашия син, знаете ли какво неизбежно забелязвам?

— Какво?

— Че Шамик Джонсън няма никого до себе си.

— Искам да прочета тази извадка от личен дневник пред целия клас — казва Люси Голд.

Тя обича да разполага банките на студентите си в голям кръг. Сама застава в средата. Вярно, има нещо нагласено в тези нейни парадни обиколки в „учения кръг“, но пък вършат работа. Когато наредиш студентите в кръг, все едно колко голям, те всички остават на първия ред. Няма място за криене.

Лони е също тук. Първоначално Люси възнамерява нему да възложи прочита, за да наблюдава по-лесно реакциите на аудиторията, но после си дава сметка, че авторът е жена. Ще прозвучи фалшиво. Освен това, който и да го е писал, ще очаква Люси да дебне за някаква реакция. Трябва да очаква. Положително е на тръни. Затова решава сама да прочете откъса, докато Лони наблюдава студентите. Разбира се, и тя няма да дреме. Ще направи много паузи с надеждата да забележи нещо.

Силвия Потър, подмазвачката, седи точно срещу нея. Ръцете й са скръстени на гърдите, очите — широко отворени. Люси среща нейния поглед и се усмихва едва-едва. Силвия разцъфва. Редом с нея седи Алвън Ренфро, цар на кръшкачите. Позата му е като на повечето студенти: сякаш няма кости и може всеки миг да се стече върху пода в безформена локва.