Харлан Коубън - Гората

— Мислех си… колко глупаво… мислех, че може да ме хареса, нали разбирате?

— Разбирам — казвам аз. — Как стигнахте до къщата?

— С автобус от Ървингтън, а след това пешком.

— Когато стигна къщата, господин Флин беше ли там?

— Да.

— И пак така мил?

— Отначалото да. — В този момент се отронва сълза. — Беше наистина много мил. Беше…

Тя ридае.

— Беше какво, Шамик?

— В началото — още една сълза се търкулва по бузата — беше най-чудесната вечер в целия ми живот.

Оставям тези думи да кънтят във въздуха. Отронва се трета сълза.

— Как се чувстваш, Шамик? — питам аз. Тя бърше сълзата.

— Добре съм.

— Сигурна ли си?

Гласът й е отново твърд:

— Задавайте въпросите си, господин Коупланд — казва тя.

Прекрасна е. Всички от журито са наострили уши и вярват на всяка дума според мен.

— Настъпи ли време, когато отношението на господин Флин към вас претърпя някаква промяна?

— Да.

— Кога стана това?

— Забелязах го да си шепне с онзи там. — Тя посочва Едуард Дженрът.

— С господин Дженрът ли?

— Да, с него.

Дженрът прави опит да не се свие под погледа на Шамик. Успява само наполовина.

— Видяхте господин Дженрът да шепне нещо на господин Флин, така ли?

— Да.

— И какво стана след това?

— Джери ме попита дали не искам да се поразходим.

— Като казвате Джери, имате предвид Джери Флин?

— Да.

— Добре, разкажете ни какво се случи след това.

— Излязохме от помещението. Те имат апарат за наливна бира. Попита ме дали искам. Казах не. Той изглеждаше неспокоен и някак скован.

Морт Пъбън е вече прав.

— Възразявам.

Разпервам ръце с вид на изгубил търпение.

— Ваша чест…

— Допускам въпроса — казва съдията.

— Продължете — обръщам се аз към момичето.

— Джери си наля бира от буренцето и се вторачи в нея.

— В бирата ли?

— Да, за известно време, струва ми се. Повече не ме погледна. Нещо се промени. Попитах дали му има нещо. Каза, че всичко е просто прекрасно. А след това — гласът й не секва, но почти стига дотам — каза, че имам страхотно тяло и той много обичал да гледа как се събличам.

— Това изненада ли ви?

— Да. Искам да кажа, че никога до този момент не бе говорил по този начин. Гласът му бе станал груб. — Тя преглъща. — Като на останалите.

— Продължавайте.

— Той попита: „Искаш ли да се качим да видиш стаята ми?“

— А вие какво отвърнахте?

— Казах, добре.

— Имахте ли желание да се качите в стаята?

Шамик затваря очи. Нова сълза се процежда през миглите й. Поклаща глава.

— Трябва да отговорите на глас.

— Не — мълви тя.

— В такъв случай защо отидохте?

— Исках той да ме хареса.

— И си помислихте, че това ще стане, ако се качите с него в стаята?

Гласът на момичето отново стихва:

— Мислех, че никога няма да ме хареса, ако откажа.

Обръщам се и се връщам при моята банка. Правя се, че преглеждам бележките си. Всъщност оставям време на журито да осмисли чутото. Шамик седи изправена. Вирнала е брадичка. Старае се да не показва нищо, но излъчваната от нея болка се усеща съвършено ясно.

— Какво стана, когато се качихте горе?

— Минах покрай някаква врата. — Тя отново поглежда към Дженрът. — И тогава той ме сграбчи.

Отново я карам да посочи Едуард Дженрът и да го назове по име.

— Имаше ли някой друг там?

— Да. Този.

Тя сочи Бари Маранц. Забелязвам двете семейства зад гърбовете на подсъдимите. Лицата на родителите приличат на посмъртни маски. Кожата е сякаш силно опъната назад, скулите изпъкват прекалено, а очите са хлътнали и безизразни. Това са те, стражите, изправени в защита на своите потомци. Съсипани са. Става ми мъчно за тях. Но за Шамик ми е мъчно повече. Едуард Дженрът и Бари Маранц разполагат с хора, които да се погрижат за тях.

Момичето си няма никого.

И все пак някаква част от мен разбира какво точно е станало. Почваш да пиеш, загубваш контрол над себе си, забравяш за последиците. Може би никога няма да повторят това. Може би наистина са научили своя урок. Жалко.

Има хора, които са лоши и в мозъка на костите си. Които цял живот ще си бъдат свирепи, гадни и ще вредят на останалите. Съществуват и други — може би повечето, преминали през моя кабинет са от тях, — които просто са се забъркали по волята на случая. Не е моя работа да ги разграничавам. Оставям това на съдията, когато ще определя присъдата.

— Добре — продължавам аз. — Какво стана по-нататък?

— Той затвори вратата.

— Кой по-точно?

Тя сочи Маранц.