Харлан Коубън - Гората

— Хич. Съжалявам. — Тя поглежда часовника си. — Готов ли си за великия пряк сблъсък?

— Готов съм.

— Хайде тогава. Програмата започва.

— Народът призовава Шамик Джонсън.

Тя се е облекла подчертано консервативно, но без да стига до комична крайност. Улицата обаче все пак бие на очи. Вижда се нейният неизличим отпечатък. Накарал съм я даже да се качи на висок ток. Понякога е нужно да се влияе в определена посока върху мнението на съдебното жури. А друг път, както е при този случай, единственият шанс е да му разкриеш пълната картина, с всичките й неблаговидни подробности.

Шамик влиза с гордо вдигната глава. Очите й шарят насам-натам, но не по мошеническия маниер на президента Никсън, а в търсене на посоката, от която ще дойде поредният удар. Гримът й е малко прекален. Но това е от полза. Прави я да изглежда като малко момиче, което се мъчи да се представи за голяма жена.

Някои от моята служба не са съгласни с подобен подход. Но аз съм на мнение, че ако човек се проваля, трябва да го стори, прегърнал истината. Точно това се готвя да направя.

Шамик съобщава името си за протокола, заклева се над Библията и сяда. Аз срещам усмихнат погледа й. Шамик кимва леко, за да ми покаже, че е готова.

— Работите като стриптийзьорка, нали?

Подобен дебют — без каквито и да било предисловия — стряска публиката. Неколцина ахват. Шамик примигва. Тя има известна представа за онова, което се готвя да направя в тази зала, но аз умишлено не съм я въвел в подробностите.

— Понякога — отговаря тя.

Отговорът не ми харесва. Изглежда твърде предпазлив.

— Но се събличате срещу заплащане, нали така?

— Мда.

Сега е по-добре. Не оставя място за съмнение.

— В заведения ли се събличате или на частни празненства?

— И двете.

— В кое заведение работите?

— „Розова опашка“. Това е в Нюарк.

— На колко години сте? — продължавам аз.

— Шестнайсет.

— Не трябва ли да сте навършила осемнайсет, за да се занимавате със стриптийз?

— Трябва.

— Как заобикаляте това изискване?

Шамик свива рамене.

— Имам фалшива лична карта, в която пише, че съм на двадесет и една.

— Тоест, нарушавате закона?

— Така излиза.

— Нарушавате ли го или не? — настоявам аз. В гласа ми звънва стоманена нотка. Шамик разбира. Искам да бъде откровена. Искам от нея — простете каламбура със стриптийзьорството — да се разголи напълно. Стоманената нотка е предупреждение.

— Да, нарушавам закона.

Хвърлям поглед към банката на защитата. Морт Пъбън ме гледа така, сякаш съм се побъркал, Флеър Хикъри е долепил длани, а единият му показалец докосва устните. Двамата им клиенти, Бари Маранц и Едуард Дженрът, са в сини блейзери и с пребледнели лица. Не изглеждат нито самодоволни, нито уверени, нито приличат на злосторници. Изглеждат разкаяни, уплашени и много млади. Един циник би казал, че всичко това е постановка, че адвокатите са ги инструктирали как да се държат, как да седят и какво изражение да имат на лицата си. Но аз мисля другояче. Само че не допускам тази мисъл да ми повлияе.

Усмихвам се на свидетелката си.

— Не сте единствена, Шамик. В сградата на братството, към което принадлежат вашите насилници, намерихме цял куп фалшиви лични документи, с помощта на които притежателите им посещават забранени за тях поради възрастта им заведения. Вие поне нарушавате закона, за да изкарвате прехраната си.

Морт е вече на крака.

— Възразявам!

— Възражението се приема.

Но, казана дума — хвърлен камък. Няма назад.

— Госпожице Джонсън — продължавам аз, — вие не сте девствена, нали?

— Не.

— Всъщност имате извънбрачно дете.

— Така е.

— На каква възраст е то?

— Петнайсет месеца.

— Кажете ми, госпожице Джонсън, обстоятелството, че не сте девствена и имате извънбрачно дете, отнема ли от същността ви на човешко същество?

— Възразявам!

— Приема се. — Съдията, мъж с рунтави вежди на име Арнълд Пиърс, се мръщи в моята посока.

— Просто обръщам внимание върху очевидното, ваша чест. Ако госпожица Джонсън принадлежеше към висшите класи, ако беше блондинка от Шорт Хилз или Ливингстън…

— Запазете това за пледоарията си, господин Коупланд.

Като нищо ще го запазя. Но го използвам и в началото на процеса. Обръщам се пак към моята пострадала.

— Харесва ли ви да се събличате за пари, Шамик?

— Възразявам! — Морт Пъбън е отново на крака. — Въпросът е ирелевантен. На кого му пука дали й харесва или не?

Съдия Пиърс ме поглежда. — Е?