Харлан Коубън - Гората

Към полунощ най-сетне позволявам на мисълта си да се отправи натам, където й се ще — към сестра ми Камил, към Джил Перес и онова ужасяващо, омагьосано лято. Виждам лагера. Виждам Камил. Виждам онази нощ. И за първи път от няколко години си позволявам да помисля за Люси.

Печална усмивка отпуска лицето ми. Люси Силвърстейн е първата ми истинска приятелка. Прекарахме вълшебен, подобен на приказка летен роман, който секна през онази нощ. Не ни се удаде възможност да се разделим — ние бяхме брутално откъснати един от друг. Сториха го безскрупулни убийци. Разкъсаха ни в един момент, когато все още бяхме изцяло вплетени един в друг, когато нашата любов — глупава и незряла, каквато се предполага, че е била — продължаваше да избуява и цъфти.

Люси е минало. Сам си заповядах и тя е изтръгната от моя живот. Сърцето обаче не дава пукната пара за подобни заповеди. В хода на годините много пъти съм опитвал да науча какво става с Люси, издирвал съм името и свързани с него обстоятелства, макар да се съмнявам, че в някой момент бих добил куража да я потърся. Така и не успях да открия каквото и да било. Допускам, че след всичко преживяно е имала благоразумието да си смени името. Сигурно е семейна, какъвто бях и аз. Може би е щастлива. Дай Боже.

Отпъждам тези мисли от съзнанието си. Точно сега трябва да мисля за Джил Перес. Отпускам клепачи и се връщам в миналото. Спомням си го в лагера, как щуреем из него, как го удрям на ужким в рамото, а той крещи: „Ядец! Даже не усетих…“.

Виждам го ясно с костеливото му тяло, с торбестите шорти много преди подобни на тях да станат модни, с широка усмивка, която плаче за ортодонтска намеса, с…

Очите ми се отварят. Нещо не е наред.

Отправям се към приземието. Веднага откривам онзи кашон. Джейн бе побъркана на тема надписване. Забелязвам изискания й почерк. Това ме спира. Почеркът е дяволски интимно нещо. Прокарвам пръсти през надписа. Докосвам буквите и образът й оживява с дебел светлоотразяващ маркер в ръка и капачка от него между зъбите. Тя пише с размах „СЕМЕЙНИ СНИМКИ НА КОУПЛАНД“.

В живота си съм правил много грешки. Но Джейн… тя е великото изключение. Нейната доброта ме направи по-добър и по-силен във всяко отношение. Да, обичах я, имаше страст, но преди всичко тя разполагаше със способността да извлече на повърхността най-доброто в мен. Аз бях невротичен и несигурен в себе си стипендиант в едно училище, където подобните на мен са редки изключения, и ето я нея, почти съвършено същество, което открива нещо у мен. Как така? Нима е възможно да съм безполезен и незначителен, щом подобно великолепно същество ме обича?

Джейн бе моята твърд. А после се разболя. И скалата ми рухна. Също и аз.

Намирам снимките от онова далечно лято. Няма нито една на Люси. Предвидливо съм изхвърлил всичките преди години. Двамата с Люси имахме любими певци — Кет Стивънс, Джеймс Тейлър, — чиито сладникави мелодии бяха достойни за присмех. Не мога да ги слушам. Все още. До ден днешен. Внимавам да не попадат в компютъра ми. Ако ги чуя по радиото, сменям станцията с мълниеносна бързина.

Прехвърлям снопче снимки от онова лято. Повечето са на сестра ми. Стигам до една, правена три дни преди смъртта й. Дъг Билингъм, нейният приятел. Богаташко момче. Мама го одобряваше, разбира се. Лагерното общество представлява необичайна социална смесица от богати и бедни. Представители на висши и нисши класи се смесват в него като играчи на най-демократичен спортен терен. Това е идея на хипито, което управлява лагера, на умиращия за майтап хипар Айра, таткото на Люси.

Марго Грийн, друго богаташко отроче, блести по средата на снимката. Тя е винаги такава. Красавицата на лагера, която има ясна представа за положението си. Гърдеста блондинка, тя не се укротява дори за миг. Постоянно излиза с различни момчета, поне докато не среща Джил, а за околните простосмъртни Марго е нещо като телевизионна звезда, изпълняваща главната роля в една мелодрама, която всички гледаме със затаен дъх. Гледам я сега и се опитвам да си представя гърлото й прерязано. Затварям за момент очи.

Джил Перес също присъства на тази снимка и точно затова съм тук. Вглеждам се по-внимателно.

Горе се сетих нещо. Аз съм десняк, но когато ударих на майтап Джил, използвах лявата си ръка. Направих го, за да не докосна онзи ужасен белег. Вярно, той бе зараснал, но въпреки това не смеех да го докосна. Сякаш можеше да се отвори и да забълва кръв. Затова използвах лявата си ръка и го ударих по дясното рамо. Присвивам очи.