Харлан Коубън - Гората

— Това е някаква лудост — заявява господин Перес.

— Давам си сметка как звучи…

— Какво ви кара да мислите, че е именно нашият син?

— Както вече казах, имаме свидетел.

— Кой?

За първи път чувам госпожа Перес да проговаря. За малко да приклекна. Йорк се старае да звучи окуражаващо:

— Вижте какво, разбирам, че сте крайно разстроени…

— Разстроени?

И отново бащата.

— Имате ли поне малка представа, какво е това… можете ли да си го представите?

Гласът му пак секва. Жената поставя длан върху ръката му. Поизправя се малко. За миг се извръща към стъклото и аз имам усещането, че ме вижда. Сетне поглежда Йорк и казва:

— Доколкото разбирам, разполагате с тяло.

— Да, госпожо.

— И затова сме тук. Искате да го видим и да кажем дали това е нашият син.

— Да.

Госпожа Перес се изправя. Съпругът й я гледа. Видът му е безпомощен. Сякаш се е смалил.

— Добре — казва жената. — Нека го направим.

Господин и госпожа Перес поемат бавно по коридора.

Следвам ги на дискретно разстояние. Дилън крачи редом с мен. Йорк е с родителите. Госпожа Перес държи главата си изправена. Продължава да притиска здраво чантата към тялото си, сякаш се опасява от крадци. Върви на крачка пред съпруга си. Ако разсъждаваме в патриархален порядък, би следвало да е обратното — майката да падне духом, а мъжът да се опълчи срещу нещастието. Господин Перес е силната половина в „уводната“ част. След избухване на бомбата, съпругата поема водещата роля, докато мъжът й сякаш се свива и отпада с всяка следваща крачка.

С изтъркания си линолеум на пода и стени от гладък бетон, коридорът трудно може да добие по-бюрократичен вид в отсъствието на станали от бюрата си за по чашка кафе чиновници. Чувам ехо от звука на стъпките. Госпожата носи масивни златни гривни и аз долавям тяхното подрънкване в такт с крачките й.

Когато завиват и се изправят пред оня прозорец, пред който вчера стоях аз, Дилън протяга ръка пред мен, сякаш да ме предпази, както се пази малко дете от удар в предното стъкло на внезапно спряла кола. Ние сме на повече от десет метра отзад, като постоянно се стремим да не попадаме в полезрението им.

Трудно е да се видят техните лица. Господин и госпожа Перес стоят плътно един до друг. Но не се докосват. Виждам как господин Перес свежда глава. Облечен е в син блейзер. Съпругата му носи тъмна блуза с цвят почти като на засъхнала кръв. По нея има много злато. Виждам служителя — този път брадат мъж — да бута количката към витрината. Тялото е покрито с чаршаф.

Когато количката застава на нужното място, брадатият поглежда Йорк. Той кимва. Мъжът отмята чаршафа много внимателно, сякаш под него е скрито нещо чупливо. Не смея да издам звук, но все пак извивам тяло малко наляво. Искам да видя лицето на госпожа Перес, поне част от профила.

Чел съм за жертви на изтезания, които искат да запазят в тайна нещо, каквото и да е, и полагат страхотни усилия, за да не извикат, да не направят гримаса, да не промълвят нещо, за да лишат мъчителите си от каквото и да било удовлетворение. Нещо в израза на госпожа Перес ми напомня за тях. Тя се владее напълно. Приема удара с леко потръпване — нищо повече.

Остава известно време вторачена през стъклото. Аз затаявам дъх. Поглеждам съпруга й. Той е забил поглед в пода. Очите му са влажни. Виждам как потръпват устните му.

Госпожа Перес проговаря, без да отклони погледа си:

— Този мъж не е нашият син.

Тишина. Не съм очаквал това.

— Сигурна ли сте? — пита Йорк.

Тя не отговаря.

— Бил е юноша по онова време — продължава детективът. — Разбрах, че е носел дълга коса.

— Така беше.

— Този мъж е обръснат. Има брада. Минали са много години, госпожо Перес. Моля, не бързайте.

Най-накрая жената с мъка отлепя поглед от трупа. Обръща се към Йорк. Той млъква.

— Това не е Джил — повтаря майката.

Йорк преглъща и поглежда бащата.

— Господин Перес?

Той кимва едва-едва, прокашля се.

— Няма никаква прилика. — Очите му се затварят, а през лицето преминава гърч. — Само…

— Възрастта подхожда — помага му госпожа Перес.

— Не ви разбирам — обажда се Йорк.

— Когато човек загуби сина си по този начин, никога не престава да мисли за него. В спомените ни той си остана завинаги юноша. Ако бе жив обаче, щеше да е на същата възраст като оня здравеняк там. И започваш да се питаш: как ли би изглеждал? Щеше ли да е женен? Да има деца?

— Но сте сигурна, че този човек не е вашият син?

Тя се усмихва по най-печалния начин, който съм имал случай да наблюдавам: