Харлан Коубън - Гората

Телефонът звъни. Обажда се Лорън Мюз.

— Добри ли са новините? — питам аз.

— Само при условие, че приемаш за вярна поговорката „липсата на новини е добра новина“.

— Не я приемам.

— Ако щеш. Нещо ново при теб? — пита тя.

Кал и Джим. Какво ми убягва, проклет да бъда? То е тук някъде, а не мога да се добера до него. Всеки познава това усещане, когато аха-аха ще изплюе името на боксьора, чийто персонаж е взет за „Рамбо III“ и се върти под самия език. И сега е същото. Просто не мога да се сетя.

Кал и Джим.

Отговорът е някъде тук, но се крие. Крие се в някой мозъчен лабиринт. Проклет да бъда, ако не се докопам до тъпото копеле и не му извия врата.

— Още не — отвръщам аз. — Но да караме нататък.

Рано на другата заран инспектор Йорк седи срещу господин и госпожа Перес.

— Благодаря ви, че се озовахте — казва той.

Преди двадесет години госпожа Перес работеше в лагерната пералня, но след трагедията съм я виждал само един път. Проведена бе среща на родителите — богатите Грийн, още по-богатите Билингъм, бедните Коупланд и още по-бедните Перес — в един луксозен юридически кабинет някъде недалеч от мястото, където седим сега. Процесът се превръща в битка между четирите семейства и собственика на лагера. Семейство Перес почти не проговаря този ден. Само седят и слушат, като оставят другите да леят словесни потоци и да насочват хода на нещата. Спомням си как госпожа Перес стиска с две ръце чанта в скута си. Сега я е поставила върху масата, но двете й ръце отново стискат краищата й.

Настанени са в стая за разпити. По идея на детектив Йорк аз наблюдавам иззад стъкло с едностранна прозрачност. Не иска те да ме виждат. Това е разумно.

— Защо сме тук? — пита госпожа Перес.

Съпругът й е масивен мъж. Ризата му е с един номер по-малка и коремът впива копчетата в илиците.

— Не е лесно да ви отговоря. — Йорк вдига поглед към огледалото и аз си давам сметка, че ме търси несъзнателно. — Така че ще говоря направо.

Очите на господин Перес се свиват. Жена му стисва още по-здраво чантата си. Минава ми през ума беглата мисъл дали пък не е същата отпреди петнайсет години. Да се чуди човек къде ли не отскача съзнанието в подобни моменти.

— Вчера в Манхатън е извършено убийство. В района на Уошингтън Хайтс. Открихме трупа в една алея до 157-ма улица.

Не отделям поглед от лицата им. Съпрузите не трепват.

— Жертвата е мъж, който изглежда да е между трийсет и пет и четирийсет годишен. Висок е сто седемдесет и пет сантиметра, а теглото му е около осемдесет и пет килограма. — Гласът на инспектор Йорк се е върнал към професионалния тембър. — Мъжът е ползвал фалшиво име, така че ни е трудно да установим самоличността му.

Йорк млъква. Класически похват. Да провери дали няма да кажат нещо. И господин Перес го прави:

— Не разбирам какво общо имаме ние с тази работа.

Очите на госпожа Перес се насочват към съпруга, но цялото й тяло остава неподвижно.

— Натам отивам.

Почти виждам колелцата, които се въртят бясно в съзнанието на инспектора. Какъв подход да възприеме? Да започне с вестникарските изрезки, с пръстена, с нещо друго? Представям си, как произнася наум нужните думи, за да разбере в същия миг колко абсурдно звучат. Изрезки, пръстен — те нищо не доказват. Изведнъж даже аз изпитвам известно съмнение. Очаква ни мигът, в който целият свят на семейство Перес ще бъде разпран като стомаха на заклано теле. Добре, че съм отвъд стъклото.

— Доведохме един свидетел, за да опознае тялото — продължава Йорк. — Той смята, че убитият може да се окаже вашият син Джил.

Госпожа Перес затваря очи. Господин Перес застива. Известно време никой не продумва, никой не помръдва. Перес не поглежда жена си. Тя също не отправя поглед към него. Просто седят по местата си, замръзнали, а във въздуха още тегнат последните думи.

— Нашият син бе убит преди двайсет години — промълвя най-накрая господин Перес.

Йорк кимва, но не знае какво да отговори.

— Да не искате да кажете, че най-накрая сте открили тялото му?

— Не. Не мисля. Вашият син е бил осемнайсетгодишен, когато изчезва, нали?

— Почти деветнайсет — обажда се госпожа Перес.

— Този мъж — жертвата, — както вече споменах, е най-вероятно към края на тридесетте.

Господин Перес се обляга назад. Майката все така не помръдва.

Йорк се навежда към тях с думите:

— Тялото на вашия син не бе открито, нали?

— Да не искате да ни кажете…

Гласът на господин Перес заглъхва. Няма желаещ, който да се намеси и заяви: „Да, тъкмо това казваме — вашият син е бил жив през цялото време, през всичките двайсет години, без да се обажда на вас или на когото и да било друг, а сега, когато най-сетне е имало възможност да се съберете с изчезналото си момче, то е просто убито. Така изтича животът, като вода през пръстите, нали?“