Харлан Коубън - Гората

ПЪРВАТА КИРЛИВА РИЗА

— Разбра ли, кой е изпратил записката? — пита Люси.

— Още не — отвръща Лони, — но ще разбера.

— Как?

Лони не вдига глава. Няма я неговата арогантна самонадеяност. На Люси й става криво. Той видимо не харесва това, което го кара да прави. На нея също не й харесва. Но няма алтернатива. Положила е много усилия, за да прикрие миналото си. Смени името си, за да не може Пол да открие следите й. Отърва се от естествено русите коси — а колко млади момичета могат да се похвалят с естествени руси коси? — и ги замести с тази кафява коса.

— Добре — казва тя, — ще бъдеш ли тук, когато се върна?

Той кимва. Люси слиза по стълбите към колата си.

Толкова лесно изглежда по телевизията да смениш своята самоличност. Може и да е, но за Люси не се оказа така. Бавен процес. Започна със замяна на името — от Силвърстейн на Голд. Един благороден метал с друг. Хитро, нали? 5 5 Силвърстейн означава „сребърен камък“; Gold е английската дума за „злато“ — Б.пр. Тя не мисли така, но това й помогна в някаква степен, запази донякъде връзката с бащата, когото толкова много обича.

Обиколи цялата страна. Лагерът остана назад в далечното минало. Както и цялото имущество на баща й. А накрая самият той. Почти.

Онова, което остана от Айра Силвърстейн, нейния баща, е скътано в един приют, на десет мили от студентския комплекс Рестън. Тя кара колата и се наслаждава на усамотението си. Слуша песента на Том Уейтс за това как се надява да не се влюби, но естествено се влюбва. Спира на паркинга. Сградата — преустроена земевладелска резиденция върху огромен парцел — е по-хубава от повечето подобни. Люси изсипва тук голяма част от заплатата си.

Паркира до старата кола на баща си, ръждиво жълто фолксвагенче костенурка.

Тя стои винаги на това място. Съмнява се да е местена през последната година. Така баща й е напълно свободен. Може да си тръгне, когато пожелае. И да се върне, когато му хрумне. Печалният факт обаче е друг: той почти не излиза от стаята си. Левичарските лозунги, красили някога броните на колата, са избледнели напълно. Люси разполага с ключ и от време на време я припалва, колкото да поддържа акумулатора в работна готовност. Когато прави това, когато сяда в колата, неизбежно я връхлитат спомени. Вижда баща си зад кормилото, гъстата му брада, отворените прозорци, вижда вдигнатата ръка за поздрав към всеки срещнат, чува звуците на клаксона.

Така и не събра кураж да я изкара за едно кръгче.

Люси се регистрира на рецепцията. Тази сграда е строго специализирана в отглеждане на възрастни гости с дългогодишна наркотична зависимост или някакво психическо разстройство. Представителната извадка от местното население показва изключително разнообразие: от изглеждащи напълно „нормални“ до персонажи, които спокойно могат да намерят място в „Полет над кукувиче гнездо“.

Айра съвместява в себе си по малко от всеки.

Тя спира пред неговата врата. Айра седи с гръб към нея. Облечен е в неизменното си конопено пончо. Косата му стърчи във всички посоки. „Да живеем за момента“ на Грасрутс, класическо парче от 1967 година, гърми от онова, което баща й продължава да нарича стерео. Люси застива, докато П. Ф. Слоун, водещият вокал, отброи прочутото „едно-две-три-четири“, преди групата да изригне поредното „ша-ла-ла-ла-ла, да живеем за момента“. Затворила очи, тя мълви беззвучно думите с устни.

Велико парче.

По стените висят мъниста и джинси с неравен син цвят, както и плакат с надпис „Къде изчезнаха всички цветя от Земята“. Люси се усмихва безрадостно. Носталгията е едно, а обърканото съзнание — съвсем друго. Айра много рядко напуска своя ограничен, капсулиран във времето свят.

Рано настъпила деменция — от възрастта или употребата на наркотици, никой не може да каже точно — предявява своите права. Айра е бил винаги отнесен и свързан тясно с миналото, така че е трудно да се каже доколко постепенна е била неговата деградация. Но за Люси няма съмнение: първият тласък, първата стъпка по наклонената плоскост дойде през онова лято. На неговия гръб се струпа голяма част от вината за случилото се в гората. Лагерът бе негов. Длъжен е бил да направи повече за гарантиране сигурността на своите гости.

Журналистите се нахвърлиха отгоре му, но не с такава стръв, каквато демонстрираха родителите. Айра бе твърде свестен човек, за да го понесе. Това го прекърши.

Сега почти не излиза от стаята си. Съзнанието му блуждае из десетилетията, но това специално, шестдесетте, единствено му дарява уют. През половината време той наистина е убеден, че все още е 1968 година. Друг път си дава сметка за истинското положение на нещата — това личи от израза на лицето му, — но дори тогава отказва да приеме действителността. Така че като елемент от новата „терапия на самоутвърждаване“ лекарите оставят стаята му в 1968 година във всеки един смисъл.