Харлан Коубън - Гората

Какво могат да открият?

Аз не съм лош човек. Но и не съм съвършен. Никой не е. Все ще се докопат до нещичко. Ще го раздухат извън всякакви предели и така биха могли сериозно да увредят интересите на благотворителния фонд, моята репутация, политическите ми планове. Но Шамик също има своите кирливи ризи и аз я накарах да ги изрови сама.

Имам ли право да изисквам по-малко от самия себе си?

Пристигам при ресторанта, паркирам и изключвам двигателя. Намирам се извън района на моята юрисдикция, но не мисля, че това ще има особено значение. Поглеждам през прозореца на колата, сещам се отново за ризата и звъня на Лорън Мюз. Когато чувам гласа й, аз си казвам името и продължавам:

— Може би съм изправен пред малък проблем.

— От какъв характер? — пита тя.

— Бащата на Дженрът ми е вдигнал мерника.

— В смисъл?

— Рови из миналото ми.

— Ще намери ли нещо?

— Почнеш ли да ровиш в нечие минало — казвам аз, — все ще изровиш нещо.

— Не и в моето — отвръща тя.

— Айде бе? А ония трупове в Рино?

— Нищо не можаха да докажат.

— Е, и? А съмнението?

— Майтап, бе Коуп. Приказка да става.

— Голяма си майтапчийка, Мюз. И все на място. Много професионално.

— Добре де. Стига опява. Какво точно искаш?

— Нали си гъста с повечето частни детективи?

— Има нещо такова.

— Нека се ослушат. Да видим, дали могат да разберат кой точно рие около мене и какво търси.

— Добре, веднага.

— И, Мюз?

— Какво?

— Не е много спешно. Ако няма хора подръка, не се притеснявай.

— Има, Коуп. Както ти казах, почвам начаса.

— Какво мислиш за днешното заседание?

— Днес бе добър ден за добрите.

— Така е.

— Само че може би не достатъчно добър.

— Заради Кал и Джим ли?

— Иде ми да застрелям всички с такива имена.

— Хващай се за работа — отвръщам аз и затварям.

Що се отнася до интериора, индийските ресторанти могат да се разделят на две групи — много мрачни и прекалено светли. Този спада към втората категория и се радва на украса като на индуски храм, само че от най-безвкусен порядък. Разполага с фалшиви мозайки и множество осветени статуи на напълно непознати за мен божества. Сервитьорките са издокарани в одежди, изложили на показ талията, които напомнят за дрехата на лошата сестра в един нашумял напоследък мюзикъл.

Всички се придържат към стереотипите си, но тук наистина очакваш всеки момент да се разнесат акордите на фалшива увертюра. Полагам сериозни усилия да уважавам особеностите на всяка чужда култура, но колкото и да се мъча, не мога да не се отвратя от музиката в индийски ресторант. В момента из въздуха се носи нещо, което извиква представа за котешко мяукане в акомпанимент на индийска ситара.

Управителката се мръщи насреща ми.

— Колко души?

— Не съм дошъл за обяд — успокоявам я аз.

Тя чака.

— Търся Рая Сингх.

— Кого?

Повтарям името.

— Не я… впрочем, чакайте… това е новата. — Кръстосва ръце пред гърдите и ме гледа.

— Тук ли е сега? — питам аз.

— Кой пита?

Вдигам вежди. Не ми се удава особено добре. Мъча се да изглеждам надменен, но се получава като да страдам от запек.

— Президентът на Съединените щати.

Връчвам й визитна картичка. Тя й хвърля един поглед и изненадващо крясва:

— Рая! Рая Сингх!

Рая Сингх пристъпва насам, а аз правя крачка назад. Тя е по-млада, отколкото очаквам, едва навършила двайсетте и смайващо красива. Първото нещо, което бие на очи и няма как да остане незабелязано при тая униформа, е обстоятелството, че момичето разполага с повече извивки по тялото, отколкото е възможно с оглед анатомическите закони. Застинала е неподвижно, а изглежда сякаш тялото й трепти. Черната й коса е на къдри и моли да я докоснеш. Кожата й е по-скоро златиста, отколкото кафява, а в бадемовите й очи можеш да потънеш и да не намериш път назад.

— Вие ли сте Рая Сингх? — питам аз.

— Да.

— Казвам се Пол Коупланд. Прокурор за област Есекс в щата Ню Джърси. Ще може ли да разменим няколко думи?

— За убийството ли?

— Да.

— При това положение, естествено.

В изговора й се долавя някакъв намек за богаташки девически пансион, което облагородява неугледната обстановка. Правя усилие да не се блещя. Тя го забелязва и приема с лека усмивка. Не искам да приличам на извратен психар, защото не съм такъв. Женската красота ме покорява напълно. Не мисля, че само мене. Тя ме обезоръжава също като произведение на изкуството. Като творение на Рембранд или Микеланджело. Като вечер в Париж или изгрев над Големия каньон. Като тюркоазен залез в Аризона. Помислите ми не са непристойни. Те имат отношение, както сам си давам сметка, по-скоро към изкуството.