Харлан Коубън - Гората

— Нямам представа.

— Какво ще правиш сега?

Опитвам се да разсъждавам, да сложа в ред мислите си. Въпросът е напълно уместен. Какъв е следващия ход? Накъде сега?

— Говорих отново с баща си — обажда се Люси.

— Е?

— Спомня си нещо за онази гора.

— Какво?

— Не ще да ми каже. Само с теб щял да го сподели.

— С мене ли?

— Ъхъ. Айра иска да те види.

— Сега?

— Ако имаш желание за това.

— Имам. Да мина ли да те взема?

Тя се колебае.

— Какво има?

— Айра каза, че иска да те види насаме. Пред мен нямало да говори.

— Добре.

Отново колебание.

— Пол.

— Какво има?

— Вземи ме все пак. Ще те изчакам в колата.

Инспекторите от отдел „Убийства“ Йорк и Дилън седят в „техническата“ и ядат пица. Техническата е стая за срещи, където държат телевизори, видеокасетофони и други подобни. Влиза Макс Рейнълдс.

— Как я карате, момчета?

Дилън казва:

— Пицата е гола вода.

— Съжалявам.

— Нали сме в Ню Йорк, за да го вадиме голям. Царството на пицата. А това тук има вкус на изпаднало от торбичка с кучешки лайна.

Рейнълдс включва телевизора.

— Съжалявам, че предлаганата кухня не задоволява вашите изисквания.

— Що, да не би да преувеличавам? — обръща се Дилън към Йорк. — Кажи ми честно, това тук ли вони на бълвоч, или аз самият?

— Това ти е третото парче — възразява Йорк.

— Но сигурно е и последно. Аз съм последователен в мненията си.

Йорк се обръща към Макс Рейнълдс:

— Какво си ни приготвил?

— Мисля, че открих нашия човек. Или поне колата му.

Дилън отхапва ново огромно парче.

— По-малко приказки, повече шоу.

— На две пресечки от мястото, където сте намерили трупа — започва Рейнълдс, — има денонощен магазин. — Собственикът се оплаква, че непрекъснато му задигат от изложената на тротоара стока и затова слага видеокамери.

— Кореец — обажда се Дилън.

— Моля?

— Собственикът на магазина е кореец, нали?

— Не знам. Какво общо има това?

— Главата си залагам, че е кореец. Монтира куп камери отвън, защото някой нещастник му отмъкнал един портокал. Вдига вой до небесата за това, че плащал данъци и нещо трябва да се направи, а в същото време за него работят нелегално поне десет души. И полицията е длъжна да се рови в шибаните му долнокачествени записи, за да залови господин Крадеца на портокали.

Млъква. Йорк се обръща към Макс Рейнълдс:

— Карай нататък.

— Както и да е. Камерата показва част от улицата. Така че започнахме да търсим коли на повече от трийсет години и вижте на какво попаднахме.

Рейнълдс е подготвил записа предварително на нужното място. Пред очите им преминава стар фолксваген-костенурка. Натиска пауза.

— Това ли е нашата кола? — обажда се Йорк.

— Фолксваген-костенурка, модел 1971. Един от експертите ни стига до това заключение въз основа на предното окачване тип „Макфърсън“ и капака на разположения отпред багажник. Но което е по-важно, мокетът от тази кола съвпада с откритите по дрехите на господин Сантяго нишки.

— А така! — отсъжда Дилън.

— Вижда ли се номерът? — пита Йорк.

— Не. Имаме само страничен ракурс. Не можем да кажем дори от кой щат е колата.

— Добре де, колко на брой биха могли да се окажат всичките жълти костенурки от този модел, които са все още в движение? — пита Йорк.

— Започваме проверката от Ню Йорк, после в Ню Джърси и Кънектикът.

Дилън кимва и заговаря, докато в същото време дъвче като крава:

— Трябва да се тръгне отнякъде.

Йорк пита Рейнълдс:

— Нещо друго?

— Дилън има право — качеството на записа не е кой знае какво. Ако увелича този образ обаче — той натиска зума — можем да различим част от водача.

Дилън присвива очи.

— Мяза на битник.

— Дълга сива коса, дълга сива брада — потвърждава Рейнълдс.

— Това ли е всичко?

— Това е.

Йорк заговаря на Дилън:

— Дай да потърсим в автомобилните регистри. Не ще да е кой знае колко трудно да открием такава кола.

Отправеното от шериф Лоуъл обвинение кънти из смълчаната гора.

Лоуъл не се оставя да го водят за носа: той смята, че Пол Коупланд лъже във връзка с убийствата.

Така ли е наистина? Има ли това някакво значение?

Мюз обмисля чутото. Тя харесва Коуп, дума да няма. Той е страхотен началник и невероятно талантлив прокурор. Но ето че думите на шерифа внасят смут в душата й. Те й напомнят една основна истина: това е дело за убийство като всяко друго. Уликите трябва да сочат нанякъде, пък макар и към нейния началник. Няма застраховани.