Харлан Коубън - Гората

След няколко минути откъм храстите се разнася звук. Мюз забелязва Андрю Барет. Барет извежда недодялаността до форма на изкуството. Прекалено дълги крайници, щръкнали лакти, нелепи, подскачащи движения. Подире си мъкне нещо като детска количка. Това ще да е прословутия ХЖ. Мюз го вика. Барет вдига поглед, видимо раздразнен от чуждата намеса. Когато я разпознава, цял грейва.

— Здрасти, Мюз!

— Здрасти.

— Ех, как се радвам да те видя тук!

— Ъхъ. С какво се занимаваш?

— С какво се занимавам ли? — Той оставя машинарията. Покрай него се суетят трима, облечени в блузи с логото на „Джон Джей“. Студенти, решава тя.

— Търся гробове.

— Мислех, че си открил нещо.

— Открих. На сто метра оттук. Но понеже липсват два трупа, рекох си, няма защо да почивам върху лаврите, нали ме разбираш?

Мюз преглъща с усилие.

— Намерил си труп.

Лицето на Барет е с цвят, който подобава повече на богомолец-фанатик.

— Такава машина, Мюз! Боже мой, да се побърка човек. Имахме и късмет, разбира се. Не е валяло не знам от кога. Откога всъщност, шерифе?

— От две-три седмици — казва Лоуъл.

— Е, това си е вече късмет. И то голям. Суха почва. Имаш ли представа как работи радарът от този вид? Настроих го на 800 мегахерца този сладур. Това ми позволява да проникна в дълбочина до метър и нещо — ама какъв метър и нещо, а! Всичко се вижда. Най-често търсят по-дълбоко, макар никой убиец да не копае на повече от метър. Освен това другите апарати трудно правят разлика между, да кажем, тръба или голям корен и костите, които ни интересуват в дадения случай. Докато при ХЖ получаваме не само ярък образ на сечението, но с новия триизмерен усилвател…

— Ало, Барет — прекъсва го Мюз.

Той повдига очилата си с пръст.

— Какво има?

— Сериозно ли мислиш, че давам пукната пара за това как работи твоята машинария?

Той докосва очилата отново.

— Ами…

— Искам единствено любимата ти играчка да работи. Така че, много те моля, кажи ми откри ли нещо, преди да съм гръмнала някого.

— Кокали, Мюз — отвръща той с усмивка, — намерихме кокали.

— Човешки, надявам се?

— Определено. Най-напред попаднахме на черепа. И спряхме да копаем. Сега продължават експертите.

— Колко са стари?

— Кои, кокалите ли?

— Не, Барет, дъбовете наоколо. Костите, естествено!

— Че откъде да знам? Питай патоанатома. Тя може да знае. В момента е там.

Мюз тръгва забързано. Лоуъл я следва. Далеч пред себе си тя вижда светлината на мощни прожектори — също като на снимачна площадка. Известно й е, че много екипи използват подобно осветление, дори когато работят посред бял ден. Както й бе обяснил един специалист, силната изкуствена светлина позволява да се различи златото от калта. „Без такава светлина — каза той — е все едно пиян да преценяваш момиче в полумрака на някой бар. Уж си попаднал на страхотно парче, а на другата сутрин ти иде да се застреляш, като я видиш“.

Лоуъл сочи към привлекателна жена с гумени ръкавици. Мюз решава, че е от студентите — надали има и трийсет години. Косите й — гарваново черни — са изтеглени идеално назад като при танцьорките на фламенко.

— Това е доктор О’Нийл — представя я шерифът.

— Тя ли ви е съдебен медик?

— Ъхъ. При нас длъжността е изборна.

— Стига бе. С предизборна агитация и всичко останало, така ли? Изтъпанчва се тя пред хората и вика: здрасти, аз съм доктор О’Нийл, много ме бива с умрели.

— Бих искал да кажа нещо остроумно в отговор, но ние, бедните селяндури, не можем се мери с вас, градските тарикати.

Приближила достатъчно, Мюз установява, че „привлекателна“ е почти обидна квалификация. Тара О’Нийл е направо трепач. Веднага личи, че външността й смущава донякъде хода на работата. Патологът не командва парада. Действието се развива под ръководството на полицията. Всички погледи обаче скришом следват доктор О’Нийл. Мюз я приближава с отривиста стъпка.

— Аз съм Лорън Мюз, главен следовател за област Есекс.

Жената подава облечена в гумена ръкавица ръка.

— Тара О’Нийл, съдебен лекар.

— Какво ще ми кажете за тялото?

Тя изглежда разколебана за момент, но шерифът й кима утвърдително.

— Вие ли изпратихте тук господин Барет? — пита тя.

— Аз.

— Интересен чешит.

— Добре ми е известно.

— Машината му обаче работи. Нямам представа по какъв начин изобщо се е добрал до тези кости. Много ви е добър човекът. Помага и обстоятелството, че попадат най-напред на черепа. Доктор О’Нийл примигва и отклонява поглед встрани.