Харлан Коубън - Гората

— Което означава…?

— Което означава — О’Нийл се изправя на крака, — че нашата жертва принадлежи към бялата раса, висока е около сто шестдесет и шест-седем сантиметра — колкото е била Камил Коупланд, — и да, от женски пол.

Чува се гласът на Дилън:

— Няма да повярваш.

Йорк вдига поглед.

— На кое?

— Открих този фолксваген в компютъра. Във всичките три щата, само четиринайсет покриват зададените критерии. Но чуй главното: един се води на името на Айра Силвърстейн. Нещо да ти говори?

— Собственикът на лагера.

— Именно.

— Да не искаш да кажеш, че Коупланд е прав от самото начало?

— Имам му адреса — казва Дилън. — Нещо като скъп старчески дом.

— Какво чакаме тогава — пита Йорк. — Да си размърдаме задниците.

Люси влиза в колата и аз пускам диска. Разнася се мелодията на „Отново в твоите обятия“ на Брус. Тя се усмихва.

— Успя даже да я презапишеш?

— Ами да.

— Харесва ли ти?

— Много. Записах още няколко на същия диск. Едно от соловите му изпълнения. „Карай цяла нощ“.

— От тази песен всеки път ми се приплаква.

— На теб от всяка песен ти се приплаква — отбелязвам аз.

— Не и от „Най-големият чудак“ на Рик Джеймс.

— Приемам уточнението.

— И „Бройкаджия“. От нея също не ми се плаче.

— Дори и когато Нели пее: „Нима играеш като за медал?“

— Господи, колко добре ме познаваш.

Усмихвам се.

— Доста уравновесен вид имаш за човек, който току-що е научил, че мъртвата му сестра може и да се окаже жива.

— Разделяне на съзнанието.

— Това някакъв термин ли е?

— Това правя. Поставям нещата в различни отделения. По този начин запазвам разсъдъка си. Сега съм оставил това някъде встрани за известно време.

— Разделяне на съзнанието — повтаря Люси.

— Точно така.

— Ние, психолозите, използваме друг термин за „разделяне на съзнанието“ — казва Люси. — Наричаме го „отхвърляне на нежеланото“.

— Наричайте го както си щете. Главното е друго: ние ще открием Камил. И всичко около нея ще бъде наред.

— Ние, психолозите, си имаме подходящ термин и за това. Наричаме го „самозалъгване“ и дори „самоизмама“.

Караме нататък.

— Какво ли би могъл да си спомня баща ти? — питам аз.

— Нямам представа. Но знаем, че е бил посетен от Джил Перес. Допускам, че тази визита е събудила нещо в съзнанието му. Не знам какво. Може и нищо съществено да не е. Той не е добре. Може да е нещо, което си представя и дори умишлено съчинява.

Паркираме недалеч от костенурката на Айра. Видът й предизвиква странно усещане. Изглежда, ме връща назад през годините. Той през цялото време я караше насам-натам из лагера. Проточил шия през прозореца, усмихнат поздравява всеки срещнат. Позволява на отделните групи лагерници да я разкрасяват, както им хрумне. Но в момента старият фолксваген с нищо не ми помага. Разделението на съзнанието започва да ми изневерява. Защото храня надежда.

Надежда да открия сестра си. Надежда, че за пръв път откакто почина съпругата ми, установявам духовна връзка с друга жена, че усещам друго сърце да бие редом с моето.

Правя опит да си отправя предупреждение. Искам да си припомня, че надеждата е най-жестоката любовница, която може да натроши душата ти като порцеланова чаша. Но засега не ми се мисли по въпроса. Избирам надеждата. Искам да се вкопча в нея и се почувствам по-добре, макар и за кратко.

Поглеждам Люси. Усмивката й сякаш прерязва гърдите ми. Толкова време е минало, откакто не ме е спохождало това усещане, този омаен световъртеж. И ето че изненадвам сам себе си. Протягам и двете ръце и поемам лицето й в длани. Усмивката угасва. Очите й търсят моите. Накланям главата й назад и я целувам толкова нежно, че чак боли. Усещам потръпване. Долавям сподавена въздишка Тя отвръща на целувката.

Обзема ме прилив на щастие.

Люси отпуска глава върху гърдите ми. Долавям тихите й ридания. Оставям я да си поплаче. Галя косите й, боря се с бурята в главата си. Нямам представа колко време продължава това. Може би пет, а може петнайсет минути. Просто не си давам сметка.

— Най-добре е да отиваш — промълвя тя.

— Тук ли оставаш?

— Айра бе категоричен. Ти сам. Аз ще взема да му припаля колата. Да събудя акумулатора.

Не я целувам отново. Измъквам се и се понасям по алеята. Пейзажът е мирен и пищно зелен. Сградата е изпълнена в строг стил от времето на крал Джордж, доколкото мога да преценя: почти идеален тухлен правоъгълник с бяла колонада отпред. Напомня ми за студентско общежитие на богати момчета.