Харлан Коубън - Гората

— И двамата знаем коя е — отбелязва Мюз.

— Не, засега не знаем.

— Какво искате да кажете? Че и друго момиче с височина сто шестдесет и седем сантиметра е убито в този лагер, за да бъде погребано с другите двама?

— Не твърдя такова нещо.

— Какво твърдите тогава?

— Че не разполагаме с безспорна идентификация. Доктор О’Нийл работи по въпроса. Изискали сме данни за зъбната картина на Камил Коупланд. До ден-два ще бъдем абсолютно наясно. Няма нужда да бързаме. Имаме и други дела.

— Няма нужда ли?

— Тъкмо това казах.

— В такъв случай не ви разбирам.

— Виждате ли, следовател Мюз, не преставам да се питам каква сте вие на първо място? Служител на закона или политически играч?

— Какво искате да кажете с това, по дяволите?

— Вие сте главен областен следовател — доразвива мисълта си Лоуъл. — И много ми се ще да вярвам, че един човек, особено ако е жена на вашите години, е стигнал до този пост благодарение на своите умения и талант. Но от друга страна, аз познавам даденостите на реалния живот. Известно ми е, че съществуват корупция, връзкарство и лизане на шефски задници. Та се питам…

— Заслужила съм това място.

— Не се съмнявам.

Мюз поклаща глава.

— Направо си се чудя на акъла: трябва ли да се оправдавам пред вас?

— Уви, скъпа моя, трябва. Я си представете, че това е ваш случай и аз се натреса в него изневиделица, а вие знаете, че първата ми работа ще бъде да изприпкам у дома и разправя на своя шеф — човек, най-меко казано заинтересован, — какво ще направите вие?

— Мислите, че ще се опитам да потуля нещата ли?

Лоуъл свива рамене.

— Нека повторя: Ако аз съм, да кажем, заместник-шериф, назначен от шефа, който е замесен в случая, какво ще си помислите?

Мюз омеква.

— Имате право — казва тя. — По какъв начин бих могла да приспя вашите съмнения?

— Бихте могла да ми отпуснете достатъчно време за идентифициране на трупа.

— Не желаете Коупланд да научи за намереното от нас.

— Той е чакал двайсет години. Какво са още ден-два?

Мюз усеща накъде бие шерифът.

— Искам да постъпя така, както повеляват интересите на следствието — казва тя, — но не ми харесва особено идеята да излъжа един човек, комуто вярвам и когото харесвам.

— Животът е трудно нещо, следовател Мюз.

Тя мръщи вежди.

— Искам още нещо — продължава Лоуъл. — Искам да ми кажете защо този Барет се домъкна тук със своята играчка да търси отдавна забравени трупове.

— Казах вече — за да изпробва уреда в полеви условия.

— Вие работите в Нюарк, щат Ню Джърси. Да не искате да ме убедите, че във вашия район се усеща недостиг на гробища, та трябваше да изпратите хората чак тук?

Прав е, разбира се. Май е време да свали картите.

— В Ню Йорк бе намерен убит мъж. Моят шеф е на мнение, че това е Джил Перес.

Безизразната маска изчезва от лицето на шерифа.

— Я пак?

Тя се готви да обясни, когато към тях се втурва Тара О’Нийл. Лоуъл е видимо недоволен от появата и, но успява да запази топлота в гласа си:

— Какво има, Тара?

— Открих нещо по скелета — казва тя. — Мисля, че е важно.

Когато Коуп излиза от колата, Люси остава за известно време неподвижна с все още омекотени от угасналата усмивка черти. Продължава да плува в блаженството на неговата целувка. Никога не е изпитвала подобно чувство. Тези огромни негови ръце, поели лицето й, особения му поглед… Сърцето й започва да бие по нов начин, сякаш самата тя ще полети. Прекрасно. Тревожно.

Преглежда колекцията му от дискове, избира един на Бен Фолдс и пуска „Надрусана“. Така и не можа да разбере със сигурност за какво става дума в тази песен — свръх-доза, аборт или психическо разстройство, — но накрая жената започва да се друса жестоко и го забравя.

Тъжната музика е по-добро лекарство от алкохола, решава тя. Но не много.

Когато изключва двигателя, тя вижда някакъв зелен Форд с нюйоркска регистрация да спира точно пред входа. Паркира върху площадката с надпис ПАРКИРАНЕТО ЗАБРАНЕНО. От колата излизат двама мъже — единият висок, а другият с конструкция на пиедестал — и влизат вътре. Люси не знае какво да мисли за тях. Най-добре — нищо.

Ключовете за костенурката на Айра са в чантата й. Рови в нея и ги открива. Пъха парче дъвка в уста. Ако Коуп реши да я целуне отново, трябва да е подготвена.

Пита се какво ли иска да каже Айра на Коуп. Какво ли може да си е спомнил. Двамата, баща и дъщеря, никога не са говорили за онази нощ. Нито един-единствен път. А трябваше. Това би могло да промени изцяло нещата. А би могло и нищо да не промени. Мъртвите са си мъртви. Живите — живи. Не е кой знае колко мъдра мисъл, но какво да се прави?