Харлан Коубън - Гората

Ярка мълния минава през черепа ми. Усещам мозъка да се мята вдясно, като откъсната от котвата лодка и да трополи в главата ми. Тялото ми изпада в гърч. Пускам го.

Поглеждам нагоре. Пистолетът е насочен в мен.

— Не мърдай! Полиция!

Разпознавам гласа на Йорк.

Времето спира. Премествам поглед от оръжието към очите на Айра. Ние сме съвсем близо един до друг. Дулото почти допира лицето ми. И ми става напълно ясно. Той ще стреля и ще ме убие. Те не могат да го спрат. Полицията е вече тук. За него всичко свършва. Това трябва да му е ясно. И той ще ме застреля.

— Татко! Недей!

Това е Люси. Чува гласа и нещо в погледа му се променя.

— Пусни оръжието на земята! Веднага!

Това е отново Йорк. Погледът ми е закован в този на Айра.

— Сестра ти е мъртва — казва той.

После отклонява дулото от мен, пъха го в уста и дърпа спусъка.

Загубвам съзнание. Така ми казват. Но въпреки това запазвам някакви смътни спомени. Помня как Айра се стоварва отгоре ми, лишен от задната част на черепа си. Помня писъка на Люси. Помня как поглеждам нагоре и виждам синьото небе, плаващите по него облаци. Вероятно съм лежал по гръб върху носилка, на път към линейката. На това място спомените ми секват. При синьото небе. С белите облаци.

И тогава, когато съм почти успокоен, си спомням думите на Айра. Сестра ти е мъртва.

Поклащам глава. Не. Гленда Перес ми каза, че тя е напуснала жива онази гора. Много ти знае Айра. Откъде би могъл?

— Господин Коупланд.

Отварям очи. Намирам се в някакво легло. В болнична стая.

— Аз съм доктор Макфадън.

Плъзвам поглед по стаята. Забелязвам Йорк, застанал зад лекаря.

— Простреляни сте в страната. Ние ви закърпихме. Ще се оправите, но малко ще ви поболи…

— Докторе…

Докторът е запял обичайната песен, без да очаква прекъсване на такъв ранен етап. Той смръщва вежди.

— Моля?

— Нали съм добре?

— Добре сте.

— Нека тогава отложим този разговор за по-нататък. Непременно трябва да си кажем две приказки с полицая зад вас.

Йорк скрива усмивката си. Очаквам препирня. Докторите са по-нахални и от адвокатите. Но той си затрайва. Свива рамене с думите:

— Добре. Нека сестрата ме извика, когато свършите.

— Благодаря, докторе.

Той излиза без повече приказки. Йорк приближава до леглото.

— Откъде знаехте за Айра? — питам аз.

— Момчетата от лабораторията идентифицираха текстилните нишки, открити върху тялото на… хм… — Гласът на Йорк секва. — Е, още не разполагаме с безспорна идентификация, но заради вас ще го наречем Джил Перес.

— Не е зле.

— Не е. Та откриват значи онези нишки от мокет по него. Научаваме, че е от много стара кола. Добрахме се и до записите от една наблюдателна камера, разположена недалеч от мястото, където е намерен трупът. Видяхме заснет жълт фолксваген и научихме, че Силвърстейн има такъв. И ето, че долетяхме.

— Къде е Люси?

— Дилън й задава някои въпроси.

— Нещо не ми е ясно. Айра ли е убил Джил Перес?

— Да.

— Несъмнено?

— Абсолютно. Първо, откриваме кръв във фолксвагена. Сигурно ще съвпадне с тази на Перес. Второ, персоналът на този приют потвърди, че Перес — записал се като Маноло Сантяго — е посетил Айра Силвърстейн в деня преди убийството. Доказано е също така, че на другата сутрин Силвърстейн излиза с фолксвагена. За първи път от половин година насам.

Аз правя гримаса.

— И не им идва наум да съобщят на дъщеря му?

— Персоналът от тази смяна е почивал при следващото посещение на Люси Голд. Освен това, както ме информираха в приюта, Силвърстейн никога не е бил освидетелстван като психически разстроен. Можел е да се движи напълно свободно.

— Нищо не разбирам. За какво му е на Айра да убива Джил?

— Със същия мотив, който го подтиква да убие и вас, предполагам. И двамата ровите около случилото се преди двайсет години в неговия лагер. А господин Силвърстейн не иска това.

Правя опит да осмисля чутото.

— Значи той е убил Марго Грийн и Дъг Билингхем, така ли?

Йорк изчаква секунда, сякаш за да ми даде възможност да добавя името на сестра си към списъка. Не го правя.

— Може би.

— Ами Уейн Стъйбънс?

— Може да са действали заедно по някакъв начин. Не знам. Онова, което знам с положителност обаче, е обстоятелството, че Айра Силвърстейн е убил моя човек. Впрочем оръжието, с което се опита да застреля вас, е от същия калибър като онова, с което е убит Джил Перес. В момента се провежда балистична експертиза, но всички знаем, че тя ще потвърди това. Като го прибавим към откритата отзад в костенурката кръв, видеозаписа на автомобила и неговия брадат водач от място близо до това, където е захвърлен трупа… Е, повече от достатъчно. Но Айра Силвърстейн е мъртъв, а — както всеки прокурор отлично знае — да се изкара пред съда мъртвец е много трудна работа. Що се отнася до това дали и какво е направил Айра Силвърстейн преди двайсет години — Йорк свива рамене, — аз също съм любопитен да узная. Но тази загадка трябва да се разгадае от другиго.