Харлан Коубън - Гората

— Ще ни помогнете ли, ако стане нужда?

— Естествено. С най-голямо удоволствие. А когато изясните всичко, можете да прескочите до града и там ще ви заведа на по един стек.

— Дадено.

Ние си стискаме ръцете.

— Трябва да ви благодаря, задето ми спасихте живота — обаждам се аз.

— Трябва наистина, само че не мисля, че аз го спасих.

Спомням си израза на Айра в последния момент. Твърд и изпълнен с решимост да ме убие. Йорк също е разбрал това. Последиците не интересуваха изобщо подивелия старец. Но аз бях спасен по-скоро от гласа на Люси, отколкото от оръжието на Йорк.

Инспекторът си тръгва. Аз оставам сам в онази болнична стая. Положително съществуват и по-потискащи места от нея, но в момента не се сещам за такова. Спомням си моята Джейн. Колко храбра бе тя, как единственото нещо, от което истински се боеше, бе да е сама в болничната стая. Затова оставам при нея през цялата нощ. Прекарвам я в едно от ония кресла, които се превръщат в най-неудобното легло в този зелен Божи свят. Не казвам това в очакване на аплодисменти. В едничкия миг на проявена слабост, при първата нощувка в болничната стая, Джейн стисна ръката ми и като направи усилие да потисне отчаянието в гласа си, каза: „Моля те, не ме оставяй сама тук“.

И аз не я оставих. Не и тогава. Не преди да изтече много време, когато тя бе отново у дома, пожелала да умре там, тъй като самата мисъл да се върне в стая като тази тук…

А сега е мой ред. Аз съм самичък в такава стая. Тя не ме плаши особено много. Мисля за това, мисля за обратите в моя живот. Кой би застанал край мен в миг на отчаяние? Кого мога да очаквам край леглото си, когато се събудя в болнична стая? Първи изникват в съзнанието ми образите на Боб и Грета. Когато миналата година нараних ръката си, Боб ме закара в болницата, а Грета се погрижи за Кара. Те са моето семейство — единственото, с което разполагам. А сега и тях ги няма.

Спомням си последния път, когато съм постъпвал в болница. Дванайсетгодишен ме налегна ревматична треска. Още в онези времена тя се срещаше доста рядко, да не говорим за сега. Прекарах десет дни в болница. Спомням си посещенията на Камил. Понякога мъкнеше и досадните си приятели, защото знаеше, че по такъв начин ще отклони вниманието ми от болестта. Играехме на думи до премала. Момчетата бяха луди по Камил. Носеше ми касети, които те й записваха — групи като Стили Дан и Сюпъртрамп или Доби Брадърс. Камил ми казваше кои групи са велики и кои не струват пукната пара, а аз приемах нейните присъди като библейски истини.

Дали е страдала в онази гора?

Не преставам да си задавам този въпрос. Какво й е направил Уейн Стъйбънс? Дали я е завързал и докарал до лудост от страх, както е сторил с Марго Грийн? Дали се е бранила и е получила рани по ръцете като Дъг Билингъм? Дали я е погребал жива като жертвите от Индиана или Вирджиния? Какви ли болки е изпитала Камил? Доколко ужасяващи са били последните й мигове?

И ето сега… нов въпрос: дали пък не се е измъкнала по някакъв начин от онази гора?

Насочвам мисълта си към Люси. Представям си какво е изпитала при вида на своя любим баща, който си пръсва мозъка. Какви мисли не й дават покой по повод всичко, което стана напоследък. Ще ми се да я чуя, да й кажа нещо, да я поуспокоя.

На вратата се чука.

— Влез.

Очаквам сестрата. Не е тя. Появява се Мюз. Усмихвам й се. Очаквам усмивка в отговор. Няма такава. Невъзможно е да си представи човек по-затворен израз за едно лице.

— Не гледай така печално — обаждам се аз. — Нищо ми няма.

Мюз приближава до леглото. Изражението й не се променя.

— Викам…

— Говорих вече с лекаря. Смята, че може и да не нощуваш тук.

— Защо е тогава тази печална физиономия?

Мюз примъква един стол към леглото.

— Трябва да поговорим.

И по-рано съм виждал тази физиономия на Лорън Мюз.

Това е ловджийската й мутра. Тя сякаш казва: „Сега вече ще го пипва копелето“. Освен това допълва: „Само опитай да ме излъжеш и ще видиш какво ще ти се случи“. Виждал съм това лице, обърнато към убийци и насилници, към крадци на коли и улични бандити. Сега то е обърнато към мен.

— Какво ти става?

Изражението й не се променя.

— Как мина с Рая Сингх?

— Почти както си го представяхме. — Осведомявам я на бърза ръка, защото да си дрънкаме в тоя момент за Рая ми се струва чисто губене на време. — Но голямата новина е друга: посети ме сестрата на Джил Перес. Каза, че Камил е жива.

Забелязвам известна промяна върху лицето й. Много е добра, дума да няма, но и аз не падам по-долу. Смята се, че истината остава върху лицето за най-много десета от секундата, но аз я долавям. Тя не е много изненадана от казаното. Но все пак успявам да я поразтърся.