Харлан Коубън - Гората

— Това пък защо?

— Първо, изпращате хората си да търсят труп в моя район, без дори да ме предупредите. Второ, това е мое местопрестъпление, а вие сте тук в качеството си на гостенка и в резултат на проявена от мен любезност.

— Нямате намерение да започвате препирня за юрисдикция, нали?

— Хич — отвръща шерифът. — Но обичам да се правя на корав. Как излезе?

— Горе-долу. Ще продължим ли туристическата обиколка?

— Разбира се.

Пътечката постепенно изтънява, за да изчезне напълно. Двамата заобикалят вековни стволове и пъплят по скали. Мюз е била винаги малко мъжкарана. Обича движението. И — каквото и да говори Флеър Хикъри — обувките й си ги бива.

— Почакайте — обажда се Лоуъл.

Слънцето продължава да слиза. Профилът на Лоуъл се е превърнал в силует. Сваля шапката си и отново духа в салфетката.

— Тук намериха момчето на Билингъм. Дъг Билингъм.

При тези думи дърветата сякаш застиват, а вятърът подема старинна песен. Мюз свежда поглед. Хлапак. Дъг е бил само на седемнайсет. Открит със седем рани от нож, главно по ръцете. Съпротивлявал се е. Тя поглежда Лоуъл. Главата му е отпусната, очите затворени.

Мюз си спомня още нещо — нещо от материалите по делото. Лоуъл. Това име…

— Непряко значи? Дръж ми шапката. Вие сте ръководили разследването.

Лоуъл не отговаря.

— Нищо не разбирам. Защо не ми казахте?

Той свива рамене.

— А вие защо не ми казахте, че откривате отново моя случай?

— Всъщност няма такова нещо. Имам предвид — официално. Още с нищо не разполагахме за целта.

— Излиза, че хората ви са попаднали случайно на златоносна жила. Сляп късмет един вид.

На Мюз този разговор не й харесва.

— На какво разстояние сме от мястото, където е намерена Марго Грийн? — пита тя.

— Километър и половина на юг.

— Тя бе намерена първа, нали?

— Ъхъ. Виждате ли мястото, откъдето тръгнахме? Жилищата? Там се е намирала момичешката половина от лагера. Техните бараки. Момчетата са откъм южната страна. Момичето на Грийн е намерено недалеч оттам.

— Колко време след като я намерихте открихте трупа на Билингъм?

— След трийсет и шест часа.

— Бая време.

— И пространството е доста.

— Въпреки това. Просто така ли бе зарязан?

— Не, заровен бе на плитко. Сигурно заради това са го пропуснали при първото претърсване. Нали знаете как става. Всеки е чувал по нещо за изчезнало дете. Всеки иска да се покаже добър гражданин, стичат се отвсякъде да помагат. Минали са точно отгоре му. И никой нищо не вижда.

Мюз впива поглед в земята. Абсолютно нищо забележително. Има забит кръст, подобен на онези импровизирани паметници, поставяни на места, където са загинали хора при автопроизшествия. Кръстът е стар и силно наклонен. Липсва снимка на загиналия. Няма цветя, нито плюшени мечета. Само очукан кръст. Оставен в пълно уединение. Мюз потръпва.

— Убиецът — това сигурно знаете — се казва Уейн Стъйбънс. Възпитател в лагера, както се оказа. Съществуват множество версии относно случилото се през онази нощ, но най-много привърженици има тази, според която той убива най-напред изчезналите — Перес и Коупланд. Заравя труповете. Започва да копае гроб за Дъг Билингъм, но в това време откриваме тялото на Марго Грийн. И той се омита. Според онзи умник от Куентико, заравянето на телата е част от тръпката на цялото престъпление. Известно ви е, че Стъйбънс закопава всички останали жертви. Онези в другите щати.

— Да, знам.

— А знаете ли, че две от тях са заровени още живи?

Тя знае и това.

— Разпитвали ли сте Уейн Стъйбънс?

— Разговаряхме с всеки един от лагера.

Това е казано бавно и обмислено. В главата на Мюз светва червена лампичка.

Лоуъл продължава:

— Впрочем да, от онова хлапе Стъйбънс ме побиха тръпки — поне така ми се струва сега. Но може би си внушавам. Трудно е да преценя. Никакви улики не го свързваха с убийствата. Но такива не съществуваха за когото и да било. А и Стъйбънс бе богатско синче. Родителите наеха адвокат. Както можете да си представите, лагерът се разпадна начаса и децата си заминаха по домовете. Стъйбънс прехвърли океана и остана там за следващия семестър. В Швейцария, ако не се лъжа.

Мюз продължава да не отлепя очи от кръста.

— Готова ли сте да продължим?

Тя кимва и двамата отново поемат пътя. Лоуъл се обажда:

— От колко време сте главен следовател?

— От няколко месеца.

— А преди това?

— Три години в „Убийства“.

Той отново бърше носа си.

— Няма лесно, а?