Харлан Коубън - Гората

— На много умна ли ще ми се правиш?

— Ей — виква Мюз в отговор, като отпуска ръка върху волана, — не си преваряй опашката.

Глупаво от нейна страна, казва си тя, но пък си е майтап. Адреналинът й се покачва. Няма търпение да разбере какво е открил Андрю Барет. Ако се съди по количеството мигаща светлина, ще да е нещо голямо. Като например някой труп.

Минават две минути. Тъкмо се готви да извади пистолета и да принуди дебелака да й отвори, когато забелязва някакъв в униформа да се тътри към колата й. Носи широкопола шапка и шерифска звезда. На гърдите му пише ЛОУЪЛ.

— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожице?

— Госпожице? Тоя не ви ли каза коя съм?

— Ами, хм, не, каза само…

— Аз съм Лорън Мюз, главен следовател за област Есекс. — Мюз сочи с пръст будката на охраната. — Картата ми е в оня късопишко там.

— Ей, как ме нарекохте?

Шериф Лоуъл въздиша дълбоко и бърше нос с книжна салфетка. Носът му е топчест и доста внушителен. Такива са и останалите му черти — длъгнест и отпуснат, той има вид на карикатура, оставена да се спаружи на слънце. Вдига ръката със салфетката към дебелака.

— Спокойно, Санди.

— Санди — повтаря Мюз, като гледа към будката. — Това име не е ли женско?

Шериф Лоуъл гледа надолу към нея покрай огромния си нос. Сякаш осъдително. Не може да му се сърди.

— Санди, дай ми картата на тази дама.

Опашки, госпожици, сега пък дама. Мюз полага огромно усилие да не избухне. Намира се само на два часа път от Нюарк и мегаполиса Ню Йорк, а като че ли е сред ескимосите в проклетата Аляска.

Санди подава картата на Лоуъл.

Лоуъл бърше енергично носа си със салфетката. Кожата му е толкова провиснала, че Мюз се опасява да не откъсне част от нея. Шерифът изучава картата, изпуска нова дълбока въздишка и нарежда с печален глас:

— Трябваше да ми кажеш коя е, Санди.

— Но нали поиска да не пускам никого без твое лично разпореждане.

— Ако ми беше казал по телефона коя е, щях да ти дам такова разпореждане.

— Ама…

— Вижте какво, момчета — започва Мюз, — направете ми една услуга. Оставете тази дискусия за следващата сбирка на вашата ложа. Аз трябва да вляза.

— Паркирайте вдясно — отвръща невъзмутимо Лоуъл. — Налага се да отидем до мястото пешком. Ще ви заведа.

Лоуъл кимва към Санди. Онзи натиска бутона и бариерата се вдига. Мюз отново почесва бузата си по познатия начин, докато минава под препятствието. Санди се зачервява безпомощно, което й доставя неимоверно удоволствие.

Тя паркира колата. Лоуъл я изчаква. Носи две фенерчета и й подава едното. Търпението на Мюз започва да се изчерпва. Тя грабва фенерчето и пита:

— Добре, а сега? Накъде?

— Вие наистина умеете да предразполагате хората — отсъжда шерифът.

— Благодаря.

— Надясно. Хайде.

Самата Мюз живее в скапан апартамент в комплекс, който е толкова обикновен, че чак изглежда необичаен, та не е тя, която ще съди, но за аматьорското й око този богаташки комплекс изглежда не по-различно от който и да било подобен, само дето архитектът е направил несполучлив опит да придаде на постройките примитивен вид. Алуминиевата фасада изобразява неодялани стволове на заселническа колиба, което е повече от нелепо предвид огромната маса на триетажните сгради. Лоуъл свърна от паважа по тясна пътечка.

— Санди не ви ли каза да не си преваряте опашката?

— Каза го.

— Не му се връзвайте — повтаря го на всекиго.

— Той сигурно е душата на ловната ви дружинка.

Мюз преброява седем полицейски коли и три други с различно предназначение. Мигащите светлини на всички са включени. За какво им са — никой не може да каже. Обитателите на комплекса — предимно старци и млади семейства — са се събрали наоколо, привлечени от светлините, но няма нищо за гледане.

— Далеч ли е? — пита Мюз.

— Малко над два километра може би. Да ви разкажа ли едно-друго, докато вървим?

— За какво?

— За миналото. Ще минем покрай мястото, където намериха едно от телата преди двайсет години.

— Занимавахте ли се тогава със случая?

— Непряко — отвръща мъжът.

— Какво значи непряко?

— Непряко. С маловажни неща или такива, които нямат пряко отношение към убийствата. Встрани и наоколо. Непряко.

Мюз го поглежда.

Може би той се усмихва, но е невъзможно да се определи поради кожните гънки.

— Нелоша задача за изостанал загубеняк от дивите ловни полета, нали?

— Направо съм зашеметена — отвръща Мюз.

— Бихте могла да се отнасяте една идея по-дружелюбно към мен.