Патриша Корнуел - Следа

С върха на нокътя си Луси побутна листчето и освободи мястото под окуляра за лепенката. Нищо, помисли си с въздишка тя. Няма дори петънце. Би могла да опита с розилинов хлорид или друг сходен химикал, но това щеше да стане по-късно. Седна на стола пред бюрото и се втренчи в окото. Беше си едно съвсем обикновено око, с ирис и зеница, над което стърчаха дълги мигли. Око на жена, каза си тя. По всяка вероятност нарисувано с мек графит номер 2. Включи цифровата фотокамера и направи поредица от снимки на всички увеличени от обективите части на рисунката. После ги прехвърли в компютъра.

Някъде долу се разнесе тихото бучене на електромотора, с който се вдигаше гаражната врата. Луси изключи ултравиолетовата лампа и отражателя, а рисунката пъхна обратно в найлоновата торбичка за доказателства. Видеомониторът върху бюрото показа как Руди вкарва ферарито на заден ход в гаража. Докато затваряше вратата на библиотеката и се спускаше по стълбите, Луси се опита да реши какво да прави с него. Във въображението си го видя как става и си тръгва, без да се интересува какво ще стане с нея и тайната империя, която беше изградила. Това щеше да е удар, ще го последват шокът и болката, след което всичко ще премине. Такива бяха мислите, които минаваха през главата й, докато отваряше вратата на кухнята. Той вече беше там. Протегна ръка и й подаде ключовете от колата. Държеше ги така, както би държал опашката на умряла мишка.

— Мисля, че трябва да извикаме полиция — подхвърли тя, докато прибираше ключовете. — Защото, технически погледнато, това си е извънредна ситуация.

— Значи не си открила нито отпечатъци, нито нещо друго от значение — каза той.

— С тази апаратура — не — кимна Луси. — Но ако полицията не прибере рисунката, мисля да я обработя с химикали. Бих предпочела да не я вземат и ще направя всичко възможно да я задържа. Но се налага да ги повикаме… Забеляза ли нещо необичайно навън? — прекоси кухнята, за да отиде до телефона на стената. — Разбира се, освен жените, които тичат край пътя в момента, в който те видят да минаваш… — Погледна към клавиатурата и набра 911.

— Значи отпечатъци няма — промърмори Руди. — Е, предполагам, че трябва да стигнем докрай… Какво ще кажеш за следите от молива върху хартията?

— Искам да съобщя за незаконно проникване — каза тя, докато поклащаше глава в отговор на въпроса му.

— В момента въпросната личност намира ли се в границите на имота, госпожо? — попита с професионален глас телефонистката.

— Не — отвърна Луси. — Но мисля, че това може да има отношение към едно друго незаконно проникване, за което сте уведомени.

Телефонистката провери адреса и поиска името на човека, подал оплакването, тъй като на екрана й се беше изписала фирмата, на чието име Луси беше регистрирала имота. Самата тя не си го спомняше, тъй като притежаваше доста недвижими имоти, всичките регистрирани на подставени имена и фирми.

— Името ми е Тина Франкс.

Така се беше представила и когато извика полицията в деня на нападението над Хенри. След това продиктува и адреса си — тоест адреса на Тина Франкс.

— Госпожо, веднага изпращам патрулна кола — съобщи й операторката.

— Добре. Случайно да знаете дали е на работа ръководителят на следствена група Джон Далесио? — Луси говореше с жената свободно, без никакво притеснение. — Смятам, че би проявил интерес към този случай, тъй като беше на местопрестъплението и миналия път и знае за какво става въпрос… — Наведе се и взе две ябълки от купата на кухненската маса.

Руди само извъртя очи. С това искаше да покаже, че може да се свърже със старши детектив Джон Далесио доста по-бързо от дежурната операторка. Луси само се усмихна, изтърка една от ябълките в дънките си и му я подхвърли. Захапа другата и зачака със слушалка на ухото, сякаш беше влязла във връзка с кварталния ресторант, химическо чистене или някой от складовете на „Хоум Депо“, а не с шерифската служба на район Броуърд.

— Помните ли кой детектив се яви при първото ви оплакване за незаконно проникване? — попита операторката. — Обикновено влизаме в контакт с него, а не с ръководителя на следствената група…

— Знам само, че контактувах с ръководителя на следствена група Далесио — отвърна Луси. — Мисля, че детектив изобщо не е идвал тук, появи се едва в болницата.

— При мен е отбелязано, че днес Далесио е в почивка, но бих могла да му оставя съобщение — каза жената. В гласа й се долови лека несигурност, сякаш не познаваше никакъв следовател с това име и нямаше представа къде да го търси. Ръководителят на следствена група Далесио съществуваше единствено в компютрите, станали обект на хакерско внимание от страна на Луси или подчинените й. Сред тях беше и този на район Броуърд.