Патриша Корнуел - Следа

— Окей. Полицията всеки момент ще бъде тук. Мисля, че е време да се покриеш. Няма да дам рисунката на ченгетата, вместо нея ще им предложа телефона на Далесио. Ще им кажа, че ми е по-удобно да разговарям с него, тъй като вече се познаваме от предишния оглед на къщата. Някое от ченгетата ще набере номера, но ще се свърже с гласовата поща на Далесио. А когато приключат тук и си тръгнат, на същото ченге ще се обади легендарният ръководител на следствена група, искрено ваш, който ще го увери, че поема нещата в свои ръце…

— Не пускай ченгетата в кабинета ми — предупреди го Луси.

— Нали си го заключила?

— Да — кимна тя. — Обади ми се, ако имаш някакви проблеми с твоя Далесио. Ще дойда веднага и лично ще се оправя с ченгетата.

— Излизаш ли? — любопитно я погледна Руди.

— Мисля, че е крайно време да се представя на съседката — отвърна с усмивка Луси.

На практика размразителят, или декомпозицонната камера, е една малка морга с отделен фризер, край стените на която се подредени шкафове и умивалници от неръждаема стомана. От останалите помещения на службата по съдебна медицина я отличава специалната система за вентилация, която засмуква и изхвърля в комина както лошата миризма, така и всякакви микроорганизми. Стените и подът в камерата бяха покрити със специална грапава боя в сиви оттенъци, която не абсорбира никакви миризми и може да се мие с вода и сапун.

В средата бе поставена подвижната маса за аутопсии, която всъщност беше преработена количка за превоз на пострадали, чиито колела бяха снабдени със спирачки, а горната част представляваше нещо като леген на ролкови лагери. Целта на тези преобразувания беше да се елиминира човешкото участие при прехвърлянето и пренасянето на трупове, но на практика това почти никога не можеше да се получи. Работниците в моргата продължаваха да се борят с тежестта на покойниците и по нищо не личеше, че скоро ще се отърват от тази неприятна дейност. Масата бе леко наклонена, за да се оттичат течностите в умивалника, с който се свързваше при аутопсии. Но тази сутрин подобна процедура не се предвиждаше, просто защото нямаше какво да се оттича. Още преди две седмици, по време на първата аутопсия на Джили Полсън, извършена от Филдинг, телесните й течности бяха източени.

Ето защо масата за аутопсии беше паркирана в средата на пода, покрит с акрилна боя, а тялото на Джили Полсън лежеше върху нея, увито в черен чувал, наподобяващ някаква странна черупка. Тук нямаше прозорци към външния свят, само дълга редица малки наблюдателни илюминатори, монтирани прекалено високо, за да бъдат използвани по предназначение. При приемането на сградата преди осем години Скарпета не се оплака от този пропуск на строителя, просто защото никой нямаше желание да наблюдава това, което се вършеше в тази мрачна камера, върху подутите и зеленясали мъртви тела, в повечето случаи прогорени или смазани до неузнаваемост.

Скарпета влезе с няколко минути закъснение, тъй като се беше забавила в дамската съблекалня, заета с избора на подходящото био-защитно облекло.

— Съжалявам, че прекъсвам другата ти работа — подхвърли на Филдинг, а пред очите й отново изплува фигурата на Уитби с масленозелените панталони и черно яке. — Но не вярвам шефът ти дори за миг да е допуснал, че ще направя тази аутопсия без теб…

— Напълно ли те въведе в случая? — избоботи зад маската си Филдинг.

— Всъщност, изобщо не го направи — отвърна тя, докато намъкваше чифт гумени ръкавици. — Не знам нищо повече от това, което ми каза по телефона във Флорида…

Филдинг се намръщи, челото му лъсна от пот.

— Нали току-що излизаш от кабинета му?

Хрумна й, че проклетото помещение се подслушва. После си спомни, че още като директор безуспешно се беше опитвала да използва диктофони и друга записваща техника в тази зала. Смущенията и страничните шумове бяха непреодолимо препятствие и за най-качествената техника. Пристъпи към близкия умивалник и пусна водата, която звучно забарабани по металното дъно.

— Това пък за какво ти е? — промърмори Филдинг и дръпна ципа на чувала.

— Мислех си, че няма да е зле да послушаме малко водна музика, докато работим…

— Тук можем да говорим съвсем спокойно — вдигна глава той. — Шефът не е чак толкова умен, освен това едва ли е слизал някога в декомпозиционната камера. По всяка вероятност изобщо не знае къде е…

— Много е лесно да подцениш хората, които не харесваш — отвърна с въздишка Скарпета и се зае да му помага за отварянето на чувала.