Патриша Корнуел - Следа

Обвини я, че се е паникьосала, което си беше чистата истина. Изобщо не трябваше да докосва телефона. Спокойно щяха да се справят и сами. Хенри не е гражданката X, каза Руди. Хенри е техен агент. Няма значение, че е била гола и в безсъзнание. Нали е дишала? Нали пулсът и кръвното й налягане са били в горе-долу нормални граници? Нали не е кървяла? Малко кръв от носа и толкоз. Едва когато Луси я качи на един частен самолет и я изстреля в Аспен при Бентън, на бял свят се появи обяснение, което за нещастие беше напълно логично: Хенри действително е била нападната и за момент може би наистина е била в безсъзнание, но всичко от този момент нататък е било фалш…

— Изключено! — отсече Луси в мига, в който Бентън изказа мнението си. — Тя беше абсолютно неконтактна!

— Тя е актриса — възрази Бентън.

— Вече не.

— Стига, Луси. До момента, в който е решила да смени попрището, Хенри се е занимавала единствено с театър! Много вероятно е да си е харесала поредната роля — този път на ченге. Може би ще се окаже, че тя не умее нищо друго, освен да играе…

— Но защо да го прави? Аз я докосвах, говорех й, опитвах се да я върна в съзнание. Защо би трябвало да го прави?

— От срам, от гняв, казва ли ти някой? — беше отвърнал Бентън. — Може би не помни какво е станало, може би го потиска, но при всички случаи го възприема с чувствата си. Може би се срамува, че не е успяла да се защити. А може би е искала да те накаже…

— За какво? Нищо не съм й направила. Пък и не виждам как ще реши, че трябва да накаже гадната Луси в същия момент, в който някакъв тип почти я убива!

— Нямаш представа на какво са способни хората!

— Не, няма начин — беше отсякла тя. Но непреклонността й само беше засилила убеждението на Бентън, че разсъжденията му са верни.

Прекоси спалнята и застана пред стената с осем прозореца, които бяха толкова огромни, че горната им част не се нуждаеше от капаци. Такива, снабдени с дистанционно управление, имаше само върху долната им половина. Луси натисна едно копче на стената и капаците се плъзнаха встрани с едва чуто жужене. Денят беше слънчев, без нито едно облаче по небето. Напрегна взор и огледа имота си, търсейки нещо различно. Двамата с Руди се върнаха от Маями доста рано сутринта, бяха отсъствали три дни. Което означаваше, че звярът е имал достатъчно време да се запознае с обстановката. Беше се върнал, за да търси Хенри. Беше прекосил цялата тераса, за да залепи посланието си върху стъклото на задната врата. Окото трябваше да й напомни за съществуването му, да я изплаши. Никой от съседите не си беше направил труда да извика полиция. Хората в този квартал са доста гадни, помисли си Луси. Не им пука дали ще те пребият до смърт, или някой ще те обере до шушка, стига неприятностите да не се случват на самите тях.

Насочи очи към фара отвъд пролива и се запита дали да отиде до съседното имение. Там живееше някаква жена, която никога не излизаше. Луси дори не знаеше как се казва. Но беше болезнено любопитна и се лепваше за прозореца с фотоапарат в ръце в момента, в който градинарят се залавяше да подрязва храстите или да окоси тревата край басейна. Луси стигна до заключението, че съседката иска да има доказателства за евентуални действия, насочени срещу ограничаване на гледката й и други причини за емоционален стрес. Между другото, онзи звяр едва ли щеше толкова леко и безпрепятствено да стигне до верандата, а оттам и до спалнята на болната от грип Хенри, ако Луси бе получила разрешение да прибави още един метър към оградата си от ковано желязо, която се издигаше на почти символичните метър и двадесет. Но любопитната съседка яростно се противопостави и успя да издейства забрана. В резултат Хенри за малко не загина, а днес Луси се сдоби с втора груба скица на окото, обезобразило капака на колата й.

Три етажа под нея синееше големият басейн. Синият цвят на плавателния канал отвъд него беше още по-наситен поради значителната дълбочина на водата, после следваше къса пясъчна ивица и тъмнозелената, леко развълнувана повърхност на океана. Може би е дошъл с лодка, помисли си тя. Спокойно би могъл да я закотви на нейния вълнолом и да се изкачи по стълбата, която свършва на метър на верандата й. Но нещо я караше да си мисли, че извергът не е дошъл с лодка, нито пък притежава такава. Не знаеше защо е толкова сигурна в това. Обърна се и тръгна към леглото. В шкафчето вляво от него лежеше магнумът на Хенри, калибър 357 — хубаво оръжие от неръждаема стомана, което Луси й купи, защото е най-сигурният револвер на света, истинско произведение на изкуството. Хенри умееше да стреля и съвсем не беше страхлива. Луси беше дълбоко убедена, че ако е усетила присъствието на нашественика в къщата, тя стопроцентово щеше да го застреля на място, със или без грип…