Патриша Корнуел - Следа

— Едно време беше шеф тук — отговори му Филдинг, но пропусна да добави, че под нейно ръководство службата по съдебна медицина нямаше нищо общо с бъркотията днес.

— Пресвета Дево! — стреснато възкликна войникът.

Скарпета натисна с лакът бутона на стената и вратите от неръждаема стомана плавно се плъзнаха встрани. Влезе в съблекалнята, прекоси преддверието с шкафовете за стерилно работно облекло и се прехвърли в женското отделение, блестящо с никелираните си умивалници и тоалетни аксесоари. Изми ръцете си, обръщайки внимание на красиво изписаната табела, която предупреждаваше работните обувки да не се използват извън моргата. Табелата беше изработена по нейно нареждане, още когато полагаше усилия да накара персонала „да не пренася опасни биологически агенти върху килимите на службата“, както често казваше. Беше убедена, че това е потънало безвъзвратно в миналото и вече никой не го беше грижа за тези неща. Свали обувките си и старателно изми подметките им с гореща вода и антибактериален сапун, след което ги подсуши с хартиени кърпи и едва тогава се насочи към вратата, от която се излизаше в не толкова стерилните коридори, покрити със сивкаво-син мокет.

Точно срещу дамската съблекалня се намираше изцяло остъкленият кабинет на главния съдебен лекар. Тук най-сетне си проличаха скромните усилия на доктор Маркъс да обнови обстановката. Освен традиционното освежаване с боя, офисът на секретарката му бе обзаведен с много приятни на вид мебели в черешов цвят, по стените висяха литографии с колониални сюжети, а скрийнсейвърът на компютърния екран предлагаше няколко палави тропически рибки. Самата секретарка липсваше и това принуди Скарпета да почука без предизвестие на шефската врата.

— Да — едва-едва се дочу гласът на доктор Маркъс зад масивното дърво.

Тя отвори вратата и миг по-късно се озова в някогашния си ъглов кабинет. Не искаше да проявява прекомерно любопитство, затова се огледа дискретно. Веднага й направи впечатление изключителната подреденост на библиотечните лавици и буквално стерилната повърхност на бюрото му. Явно хаосът и разхвърляните работни места бяха запазена марка само за подчинените му.

— Отлично сте подбрали времето — похвали я той от въртящото се кожено кресло. — Моля, седнете. Ще ви запозная подробно със случая „Джили Полсън“, след което ще ви заведа да я видите.

— Доктор Маркъс, това вече не е моят кабинет — отговори Скарпета. — Не искам да ви се бъркам, но ще призная, че съм сериозна загрижена…

— Няма защо — спокойно отвърна той и издържа на погледа й. — Не сте тук с някакви специални акредитации. — Пръстите му се преплетоха върху преспапието. — Искаме мнението ви по един-единствен случай — този на Джили Полсън. Настоятелно ви съветвам да не се притеснявате заради различните неуредици, които откривате тук. Нямало ви е дълго време, някъде към пет години, нали? През по-голямата част от този период службата не е имала директор, а само временно изпълняващ длъжността. Това беше доктор Филдинг, когото заварих на този пост при пристигането ми преди няколко месеца. Затова нещата няма как да не бъдат различни. Ние с вас имаме друг стил на управление и това е една от причините щатското правителство да ме покани на този пост…

— От опит зная, че когато директорът не стъпва в моргата, винаги има проблеми — каза Скарпета, без да се интересува от явното му нежелание да я чуе. — Ако не друго, патолозите веднага усещат липсата на интерес към работата им. Те също са хора и лесно могат да станат небрежни, лениви или опасно преуморени от всекидневния стрес, на който са подложени.

Очите му останаха безизразни и твърди като потъмнял от времето бакър, устните му се превърнаха в тънка черта. Прозорецът зад плешивеещата му глава блестеше без нито едно петънце. Скарпета забеляза, че беше сменил блиндираните стъкла. В далечината се очертаваше кафявата гъба на Колизеума, на фона на която ясно се виждаха ситните капчици дъжд, започнали да падат от смръщеното небе.

— Не мога да се правя, че не виждам какво става около мен — поклати глава тя. — Ще трябва да приемете това, ако искате помощта ми… Пет пари не давам дали я искате за един-единствен случай, както се изразихте… Сигурно ви е известно, че всеки пропуск се използва срещу нас, при това не само в съда. В момента съм разтревожена именно от ситуацията извън съдебната зала…

— Страхувам се, че се изразявате прекалено загадъчно — хладно отвърна доктор Маркъс. — Къде се намира това „извън съдебната зала“, какво означава?