Патриша Корнуел - Следа

— Защо си правиш този труд? — попита Руди, имайки предвид портала. — Проклетата алея е дълга едва три метра.

— Ти ли ще ми кажеш? — ядосано го изгледа Луси. — Мразя това шибано място!

— Преди да се усетиш, някой може да ти скочи отзад и да проникне в гаража — отбеляза той.

— Което означава, че ще се наложи да го убия — мрачно изръмжа тя.

— Хей, това не е шега.

— Аз изобщо не се шегувам — отвърна Луси, докато вратата на гаража бавно се затваряше след тях.

Луси паркира модела „Модена“ редом с черното ферари — един 12-цилиндров звяр „Скалети“, който никога не би могъл да използва пълната си мощност в света на ограничената скорост. Двамата с Руди слязоха, а тя умишлено обърна гръб на черната кола. Не искаше да гледа обезобразения капак на мотора, върху който се мъдреше око с дълга мигла, грубо скицирано с нещо остро, най-вероятно пирон.

— Темата не е много приятна — промърмори Руди, докато крачеше между двете ферарита към вратата за вътрешността на къщата. — Но все пак трябва да попитам възможно ли е това да е нейно дело? — Пръстът му се насочи към обезобразения капак, но Луси отново отказа да погледне към черната кола. — Все още не съм убеден, че не е била тя… И че всичко не е нейна постановка…

— Не го е направила — мрачно отвърна Луси, извърнала глава на другата страна. — За да купя тази кола, трябваше да чакам повече от година!

— Може да се поправи — успокои я Руди и натика ръце в джобовете си, докато Луси се занимаваше с изключването на сложната алармена инсталация, снабдена с всички възможни екстри, включително камери за вътрешно и външно наблюдение, които обаче не можеха да записват. Беше решила, че не иска да има записи от личния й живот — както вътре в къщата, така й около нея. В това отношение Руди беше склонен да я разбере. Той също не би понесъл скритите камери да следят всяка негова стъпка, въпреки че напоследък нямаше кой знае какво за записване. В момента живееше сам. А Луси не беше сама, когато взе решението да изключи камерите във и около къщата…

— Може би трябва да подменим камерите със записващи — предложи Руди.

— Няма смисъл, и без това възнамерявам да се отърва от това място — каза Луси.

Той я последва в огромната кухня от полиран гранит, свързана с просторната дневна и с трапезарията, от които се разкриваше фантастична гледка към пролива и открития океан. Таванът беше висок седем-осем метра, изрисуван с фрески в стил „Микеланджело“, а в центъра му висеше огромен кристален полилей. Стъклената маса за хранене в трапезарията изглеждаше като изсечена от лед и беше едно от най-невероятните неща, които беше виждал. Дори не се опитваше да си представи колко е платила Луси за нея, за меката кожена гарнитура с цвят на прясно масло, за уникалните образци от африканското изкуство, за огромните кожи на диви зверове, с които беше покрит подът, разпозна някои — слон, зебра, жираф и пантера. Руди не би могъл да си позволи дори едно осветително тяло от временния дом на Луси във Флорида, нито пък някой от копринените й килими. А като се замислеше, същото важеше и за по-голямата част от растенията, разположени из къщата.

— Прав си — промърмори Луси, докато той мълчаливо се оглеждаше. — Често летя с хеликоптер и не мога да използвам дори киносалона, който се намира в къщата. Мразя я!

— Не очаквай съчувствие — предупреди я с равен глас Руди.

— Хей! — Сложи край на разговора с тон, който му беше познат. Очевидно й беше писнало да мрънка.

Руди отвори вратата на един от шкафовете с надеждата да открие кафе.

— Между другото, имаш ли нещо за ядене? — попита.

— Чили — отвърна Луси. — Замразено е, но можем да го стоплим.

— Звучи приемливо. Искаш ли после да отидем в гимнастическия салон? Някъде към пет и половина?

— Чудесно — кимна тя.

Погледът й се плъзна по задната врата, от която се излизаше за басейна. Същата, през която само преди седмица неизвестният нападател беше влязъл и излязъл… В момента беше заключена, но нещо се белееше на стъклото от външната страна. Луси се втурна натам още преди той да осъзнае какво става. Очите й се втренчиха в листчето хартия, залепено с прозрачна лепенка.

— Какво е това? — попита Руди, затръшвайки вратичката на фризера. — Какво, по дяволите, пише?

— Още едно око — отговори Луси. — Рисунка с молив на още едно око, същото като това на колата. Вече не можеш да твърдиш, че това е работа на Хенри, в момента тя се намира на хиляда и петстотин километра оттук… Е, сега вече е ясно… — Отключи вратата и я отвори. — Иска да знам, че ме наблюдава отнякъде — гневно добави, докато се навеждаше към рисунката, за да я разгледа по-добре.