Патриша Корнуел - Следа

— Добре. Живей както намериш за добре — каза Руди. — Междувременно ще продължаваме да се отбиваме от магистралата, а аз положително ще пребия следващия непознат, който най-невинно се зазяпа в проклетото ти ферари. А може и да го гръмна, мамка му! Или мене ще ме гръмнат. Това би било още по-хубаво, нали? Да ме гръмнат заради тъпата ти кола!

— Успокой се — рече Луси и спря на червен светофар. — Моля те, успокой се. Признавам, че бих могла да се справя и по-добре…

— Да се справиш ли? Не забелязах да се справяш с каквото и да било. Просто реагира по един напълно идиотски начин…

— Руди, стига вече, моля те! — Не искаше да се вбеси чак дотам, че да допусне нова грешка. — Не можеш да ми говориш по този начин! Просто не можеш! Не ме карай да използвам старшинството си…

Зави наляво и бавно подкара покрай брега. Няколко хлапета почти паднаха от велосипедите си, извивайки вратове след ферарито. Руди поклати глава и сви рамене, сякаш искаше да каже, че е дотук. Но макар че се въртеше около ферарито, разговорът им изобщо не беше само за проклетата кола. За Луси промяната в начина на живот би означавала да отстъпи победата на онзи звяр. Защото автоматично бе приела, че нападението е извършено от мъж. Хенри го нарече звяр, а тя беше убедена, че става въпрос за звяр от мъжки пол. Науката да върви по дяволите, физическите доказателства — също. Тя просто знаеше, че звярът е мъж…

Вероятно е самонадеян или просто глупав звяр, защото беше оставил два доста ясни пръстови отпечатъка върху стъклото на нощната масичка. Беше глупав или небрежен, за да остави тези отпечатъци, или пък просто не му пукаше. До този момент отпечатъците не отговаряха на нито един от стотиците хиляди образци, съхранявани в автоматизираната система за сравняване на пръстовите отпечатъци. Това означаваше, че той вероятно не е регистриран в полицията и не е бил арестуван по някакъв друг повод. Може би не му е пукало, че оставя три косъма от косата си на леглото. Три дълги черни косъма. Пък и защо да му пука? И при най-неотложните случаи митохондриалният ДНК анализ отнема между трийсет и деветдесет дни. При това без никакви гаранции за положителен резултат, защото в света не е създадена централизирана и статистически валидна система за сравнение на митохондриални ДНК данни, а за разлика от нуклеарната ДНК на кръвта и тъканите, митохондриалната ДНК на косми и кости не може да посочи пола на извършителя. Следователно уликите, оставени от звяра, бяха без особено значение. И ако липсва заподозрян за сравнение, те може би завинаги щяха да си останат такива.

— Добре. Аз не съм на себе си. Побъркала съм се! — Луси стисна волана и се концентрира в шофирането, внезапно разтревожена от мисълта, че Руди може би е прав и тя наистина губи контрол върху поведението си. — Това, което направих, не трябваше да се случва. Никога. Прекалено предпазлива съм за гадории от тоя сорт…

— Ти да, но тя не — отсече Руди и упорито стисна зъби. Очите му изглеждаха черни от слънчевите очила с огледално покритие. В момента избягваше да я гледа и това сериозно я притесняваше.

— Мислех, че говорим за онзи латиноамериканец отпреди малко — подхвърли тя.

— Знаеш много добре какво ти казах още първия ден — продължи Руди. — За опасностите, свързани с чуждия човек, който живее в къщата ти, използва колата и другите ти лични вещи. Оставяш го да лети сам в частното ти въздушно пространство. А той не познава правилата, на които се подчиняваме ние с теб, и е на светлинни години от нашата специализирана подготовка. Няма нашите ценности и не му пука за всичко онова, което е ценно за нас. Включително за нас самите…

— Не всичко в живота трябва да е свързано с подготовката — поклати глава Луси. Беше й много по-лесно да говори за подготовката, отколкото да се пита дали човекът, на когото държи, изобщо мисли за нея. По-лесно й беше да говори за латиноамериканчето, отколкото за Хенри. — Не трябваше да подхождам по този начин, но вече е късно. Наистина съжалявам…

— Май си забравила какво представлява реалният живот — подхвърли Руди.

— О, моля те не започвай пак със скаутските си наставления! — сопна му се тя и рязко даде газ. Колата се понесе на север, към предградието Хилсбъро, където се намираше розовата й къща в средиземноморски стил, възправила се над тесния пролив, свързващ плавателните канали на делтата с открития океан. — Според мен не можеш да бъдеш обективен. Дори името й не искаш да произнесеш… Онази това, онази онова…