Патриша Корнуел - Следа

— Какво означава това „още нещо“? — попита с променен глас Луси. — Дай ми конкретен пример!

Когато се тревожеше, говорът й ставаше бавен и напрегнат, напомняйки на Марино за съхнещо лепило.

Ако нещата се объркат тук, в Ричмънд, той без съмнение ще затъне до шия, помисли си Марино. И Луси ще се лепне за него наистина като силно лепило…

— Нека ти кажа нещо, шефе — промърмори. — Все още съм жив и мърдам само защото имам инстинкт…

Наричаше я шеф с лекота и удоволствие, сякаш се радваше да й се подчинява. На практика това изобщо не беше вярно, особено пък в случаите, в които споменатият инстинкт го предупреждаваше, че ще си спечели неодобрението й…

— А в момента инстинктът ме предупреждава, че нещата са ужасни, шефе… — Част от съзнанието му си даваше ясна сметка, че Луси и леля й Кей Скарпета усещат много добре несигурността му — особено когато започне да се ежи, да дрънка за инстинкти и да нарича облечените във власт жени шеф, Шерлок и с други, по-малко любезни прякори. Но просто не можеше да се удържи. Което, разбира се, правеше нещата още по-лоши. — Към всичко това ще добавя и още нещо: мразя този вонящ град! Направо не понасям и шибаната воняща сграда! Знаеш ли какъв им е проблемът на тези тук? Не получават уважение, ето какъв!

— Няма да ти натяквам, че те предупредих — каза Луси и гласът й изведнъж се превърна в бързо съхнещо лепило. — Искаш ли да дойдем?

— Не — отвърна безпомощно Марино. Не можеше да сподели тревогите си с Луси, без тя да си помисли, че трябва да направи нещо. — В момента само те запознавам със ситуацията, шефе… — В душата му се промъкна съжаление, че изобщо й се беше обадил. Това беше грешка. От друга страна обаче, ако тя открие, че леля й има затруднения, а той мълчи като риба, Луси ще му разкаже играта!

Когато я видя за пръв път, тя беше на десет години. Само на десет. Пухкаво хлапенце с очила и предизвикателно поведение. Намразиха се взаимно, но после нещата се промениха и той се превърна в нейния герой. След което станаха приятели и нещата отново се промениха. Някъде в хода на тези процеси той би трябвало да каже „стоп“ на промените. Защото преди десетина години всичко беше наред и той с удоволствие я учеше да кара камионетката му, а също мотоциклет, да стреля, да пие бира и да хвърля истината право в очите на хората, които я лъжат. Учеше я на нещата, които са важни в живота… В онези години не се страхуваше от нея. Всъщност, страх не е най-точната дума за описание на това, което изпитваше. Но Луси умееше да се оправя в живота, докато при него беше точно обратното. Вероятно по тази причина винаги се чувстваше унил и мрачен след разговорите си с нея. Каквото и да вършеше, Луси получаваше достатъчно пари и се разпореждаше с хората около себе си. Него не го биваше в това. Дори когато беше полицай на редовна служба, пак не успяваше да излъчва власт по начина, по който го правеше тя. Но това не означаваше, че се страхува от нея. Нищо подобно!

— Ще дойдем, ако имате нужда от нас — каза в слушалката Луси. — Но времето не е подходящо. Тук имам да свърша една важна работа…

— Казах ти, че не искам да идваш — изръмжа Марино. Ръмжеше много особено, по начин, който караше хората да са загрижени повече за него, отколкото за собствените си проблеми. В това се състоеше чарът му. — Просто ти казвам какво става и толкоз. Не ми трябваш. Нищо не можеш да направиш.

— Добре — рече Луси. На нея ръмженето отдавна не й минаваше, но Марино все забравяше. — Хайде, че трябва да вървя…

Левият показалец на Луси леко докосна конзолата за смяна на скоростите. Натоварен с хиляда оборота повече, моторът изръмжа и колата рязко забави ход. Антирадарът едва чуто изчурулика и светна в червено — сигурна индикация, че някъде отпред ги дебнеше полицията.

— Не превишавам — обясни тя на Руди Мюзъл, който седеше до нея и не откъсваше поглед от скоростомера. — Само десетина километра отгоре…

— Нищо не казвам — промърмори мъжът и погледна в страничното огледало.

— Я да видим дали съм права — каза Луси и остана на трета, поддържайки скорост от около шейсет километра в час. — Колата на ченгетата би трябвало да е някъде на следващата пресечка, чака в засада шантави шофьори като нас, които нямат търпение да натиснат газта до дупка по крайбрежната магистрала.

— Какво става с Марино? — попита Руди, после поклати глава и добави: — Нека отгатна: трябва да си стягам куфара…

И двамата продължиха да оглеждат околността — напред и в огледалата за обратно виждане, без да пропуснат нито една кола, палма, пешеходец или сграда по равната като тепсия крайбрежна ивица, изпъстрена с търговски центрове. В момента се намираха на булевард „Атлантик“ в Помпано Бийч, малко на север от Форт Лодърдейл. Трафикът беше умерено натоварен.