Патриша Корнуел - Следа

— Винаги съм сигурна. Тогава не използва черното ферари, защото то беше повредено.

— Каква точно беше повредата?

— Аз го блъснах на паркинга — отвърна Хенри и отново се вторачи в палеца на крака си. — Нали го знаеш оня фитнес на „Атлантик“, горе към Корал Спрингс. Посещаваме го от време на време…

— Можеш ли да ми кажеш кога стана това? — попита Бентън, опитвайки се да не показва възбудата, която го обземаше. Тази информация беше нова и важна, усещаше и накъде ще го отведе тя. — Черното ферари е било повредено, докато си била във фитнеса, така ли?

— Не казвам, че съм била във фитнеса! — остро отвърна тя. Враждебността й потвърждаваше подозренията му.

Явно беше взела черното ферари без разрешението на Луси. Никой нямаше право да кара тази кола без изричното й разрешение, включително Руди.

— Разкажи ми повече за повредата — рече Бентън.

— Някой го беше издраскал, най-вероятно с автомобилен ключ… Всъщност, беше нарисувал цяла картина. — Очите й отново гледаха надолу, пръстите й механично се протегнаха към големия, жълтеникав палец.

— Какво представляваше картината?

— След този инцидент тя престана да кара колата. Никой не кара издраскано ферари…

— Луси вероятно е била бясна — подхвърли Бентън.

— Може да се поправи. Всичко може да се поправи. Ако го беше убила тогава, аз нямаше да съм тук. А сега трябва да се страхувам до края на живота си, че пак може да ме намери…

— Бъди спокойна, Хенри. Правя всичко възможно това да не се случи. Но се нуждая и от твоята помощ.

— Може би никога няма да си спомня — погледна го тя. — Това просто не зависи от мен.

— Луси е тичала по стълбите към главната спалня на третия етаж, където си била ти — продължи Бентън. Наблюдаваше я внимателно, опитвайки се да разбере как ще възприеме това, което чува — въпреки че вече го беше чувала. Дълбоко в себе си таеше опасението, че тя изобщо не играе, че нищо от това, което казва или върши, не е свързано с актьорската игра. Какво би станало, ако наистина е така? По всяка вероятност ще се откъсне от действителността, психиката й ще се травматизира и бързо ще рухне. Беше чувал, че реакциите й не са нормални. — Луси те е намерила в безсъзнание, но с нормално дишане и сърдечна дейност…

— Нямах никакви дрехи върху себе си — спокойно заяви тя. Тази подробност не я смущаваше, тъй като явно й харесваше да му напомня за голото си тяло.

— Гола ли спиш?

— Да, предпочитам да спя гола.

— А спомняш ли си дали онази сутрин свали пижамата си, преди да се върнеш в леглото?

— Вероятно.

— Значи не го е направил той, така ли? Имам предвид нападателя, ако приемем, че става въпрос за мъж…

— Не му се е наложило. Но съм сигурна, че би го направил…

— Луси твърди, че в осем сутринта — когато те е видяла за последен път, ти си била облечена в пижама от червен сатен и кафява роба…

— Така е. Готвех се да изляза и да се попека на слънце край басейна.

Още нова информация, помисли си Бентън.

— В колко часа беше това?

— Веднага след като Луси излезе. Тя взе синьото ферари… — Помълча малко, после се тихо се поправи: — Всъщност, не беше веднага… — Очите й потъмняха и бавно се обърнаха към ослепителното снежно утро зад прозореца: — Бях й много ядосана…

Бентън стана и хвърли няколко дървета в огъня. Пламъците лакомо захапаха сухия бор, към комина литна рояк ярки искри.

— Наранила е чувствата ти — рече, докато затваряше притока на въздух.

— Луси не е добра към болните — отвърна Хенри с доста повече енергия в гласа. — Нямаше желание да се грижи за мен.

— Какво ще кажеш за лосиона? — попита той. Вече беше разбрал за какво става въпрос, но все пак искаше да бъде сигурен.

— Какво от това? Голяма работа! Това е услуга, нали? Знаеш ли колко много хора с радост биха го направили? Позволих й го като услуга. По принцип тя върши само това, което й изнася, а и отдавна й беше писнало да се грижи за мен. Главата ме болеше, скарахме се…

— Колко време остана навън, край басейна? — попита Бентън, опитвайки да не мисли за Луси, да не се пита какво, по дяволите, си е помислила тя, когато се е запознала с Хенри Уолдън. Същевременно си даваше ясна сметка колко магнетични могат да бъдат социопатите — дори и за хора, които имат достатъчно опит с тях.

— Малко. Не се чувствах добре.

— Петнадесет минути? Половин час?

— Половин час, предполагам…

— Видя ли някого? Някакви лодки?

— Не съм обърнала внимание, вероятно е нямало… Какво е направила Луси, когато е влязла в стаята при мен?