Патриша Корнуел - Следа

— Позвънила е на 911 и продължила да търси признаци на живот у теб — отвърна Бентън, после реши да прибави и един доста опасен детайл: — Направила е и няколко снимки…

— Държала ли е оръжие? — Да.

— Бих искала да го беше убила…

— Продължаваш да говориш за него в мъжки род…

— Какви снимки е направила? — попита Хенри. — На мен ли?

— Ти си била в безсъзнание, но в стабилно състояние. Направила ти е няколко снимки, преди да те вдигнат…

— Защото съм приличала на жертва на нападение?

— Защото тялото ти е било в доста необичайна поза, Хенри. Ето така… — Той протегна двете си ръце над главата. — Лежала си по лице, а ръцете ти са били протегнати напред, с дланите надолу… Носът ти е бил разкървавен, имала си и други наранявания. Но това, вече го знаеш. По-късно са открили, че е счупен палецът на десния ти крак, но ти явно нямаш спомени…

— Може би съм се спънала, докато съм слизала надолу по стълбите — подхвърли тя.

— Помниш ли такова нещо? — погледна я с интерес Бентън. До този момент не беше признала, че си спомня нещо, свързано с палеца на крака си. — Кога би могло да се случи то?

— Когато излязох навън, при басейна. Стълбището е каменно. Струва ми се, че пропуснах едно стъпало, или нещо подобно. Вероятно заради всичките лекарства, с които се бях натъпкала заради треската. Помня, че плаках. Това със сигурност го помня, защото адски ме заболя. Помислих си дали да я извикам, но после се отказах. Не й е приятно, когато съм болна или наранена…

— Счупи си пръста, докато слизаше към басейна, помисли да повикаш Луси, но после се отказа, така ли? — побърза да обобщи Бентън.

— Съгласна съм — закачливо отвърна Хенри. — А къде са се дянали пижамата и робата ми?

— Открили са ги акуратно сгънати на един стол до леглото. Ти ли го направи?

— Сигурно. Завита ли съм била?

— Разбираше накъде бие, но в момента най-важното беше да й каже истината.

— Не. Завивките са били на куп в долния край на леглото, почти на пода…

— Значи аз не съм била облечена, а тя ме е снимала — промърмори Хенри. Лицето й отново стана безизразно, очите й потъмняха.

— Да — отвърна Бентън.

— Типично за нея. Ченгето винаги си остава ченге…

— Ти също си ченге, Хенри. Как би постъпила, ако беше на нейно място?

— Разбира се, че тя ще направи нещо такова, какво друго?

— Къде си? — попита Марино, когато номерът на Луси се изписа върху екрана на клетъчния му телефон. — На кое място се намираш?

Винаги питаше къде е, включително и когато това беше без значение.

Целият му съзнателен живот беше преминал на полицейска служба, а доброто ченге никога не пренебрегва детайли като местонахождението. Ако не знаеш къде се намираш, няма никаква полза да включиш радиостанцията и да крещиш за помощ. Марино се имаше за наставник на Луси и не пропускаше да й го напомни, въпреки че тя го беше забравила от години.

— На „Атлантик“ — бръмна гласът й в ухото му. — Пътувам с колата…

— Без майтап, Шерлок. Звучиш така, сякаш са те изхвърлили на сметището… — Никога не пропускаше да я заяде за колите й.

— Завистта е ужасно нещо — отвърна тя.

Той се изправи и пристъпи няколко крачки в коридора в близост до кафенето на патологията. Беше пуст, никой не можеше да чуе разговора.

— Виж какво, нещата тук не изглеждат добре… — Стигна до вратата на библиотеката и надникна през остъкленото прозорче. И там нямаше никой. — Цялата служба е отишла по дяволите. — Говореше тихо, като непрекъснато движеше миниатюрния си джиесем от устата към ухото и обратно. — Просто искам да те предупредя…

— Не възнамеряваш само да ме предупредиш — отвърна след кратко мълчание Луси. — По-добре кажи какво искаш от мен…

— Тая кола е адски шумна, мамка му! — промърмори Марино, продължавайки да крачи напред-назад. Очите му под бейзболната шапка не спираха да се въртят. Тая шапка му я беше подарила именно Луси — ей така, на майтап…

— Вече започваш да ме тревожиш — рече тя, надвиквайки грохота на ферарито. — Би трябвало да разбера веднага — още като каза, че това не е голяма работа. Мамка му! Предупредих те, предупредих и двама ви да не се връщате на това място!

— Нещата не опират единствено до мъртвото момиче — тихо продължи той. — Бързо го разбрах, а сега се опитвам да надуша какво още има… Всъщност, не твърдя, че момичето не е главният проблем. Напротив — сигурен съм, че е… Но става и още нещо… Общият ни приятел го заяви съвършено ясно… — Имаше предвид Бентън. — А ти я знаеш каква е… — Сега вече говореше за Скарпета. — Прави-струва и винаги се оказва насред лайната!