Патриша Корнуел - Следа

— С какво мога да ви помогна? — попита мъжът, беше някъде към петдесетте, с бръсната глава и застрашителен вид.

— Чух, че продавате пури — рече Пог и моментално се закашля.

— Хм — изгледа го мъжът, задържайки поглед най-вече върху перуката му. В лицето му имаше нещо познато. — И къде го чухте?

— Просто го чух — тръсна глава Пог и отново изпита чувството, че някой го потупва по рамото с цел да привлече вниманието му. След което го връхлетя поредният пристъп на кашлица и очите му се насълзиха.

— Като те слушам, май не ставаш за пури, приятелю — подхвърли мъжът иззад стъклената витрина. В широкия му колан беше затъкната бейзболна шапка, но Пог не можеше да прочете надписа й.

— Аз ще преценя това! — сопна се той, опитвайки да си поеме дъх. — Предпочитам „Кохибас“. Плащам двайсетачка на парче, но искам поне шест…

— Що за пистолет е този „Кохибас“? — попита с безизразно лице мъжът.

— Двайсет и пет — вдигна мизата Пог.

— Нямам представа за какво говориш, приятел.

— Трийсет — рече Пог. — Това е максимумът, който мога да дам. И гледай да са кубински, защото ги познавам… Освен това искам да разгледам онзи „Смит и Уесън“, трийсет и осми калибър… — Пръстът му се насочи към един от пистолетите във витрината. — Дай ми шест парчета „Кохибас“ и пистолета…

— Чух те, приятел — отвърна мъжът и погледът му се насочи някъде отзад и встрани. А Пог отново изпита чувството, че някой го потупва по рамото, за да го предупреди…

Обърна се рязко, изпитал внезапното подозрение, че зад него има човек. Но магазинът беше все така пуст — две дълги лавици, отрупани с оръжейни аксесоари, камуфлажно облекло и кутии с патрони. Пръстите му опипаха шестте парчета трийсет и осми калибър в джоба на панталона му, а в главата му се появи един практичен въпрос: как ли ще се почувства, ако застреля този голям мъж с черни дрехи? Вероятно добре, рече си и му стана приятно. После се обърна към стъклената витрина с намерението пак да си поиска нужното за целта оръжие, но изведнъж се озова пред дулото на пистолет, насочен между очите му.

— Как я караш, Едгар Алан? — попита мъжът. — На мен ми викат Марино…

Скарпета видя фигурата на Бентън, който се спускаше по разчистената от сняг пътека, и спря да го изчака под някакво вечнозелено дърво. Не беше го виждала откакто се беше качил в Аспен. А след пристигането на Хенри бе разредил обажданията си. Тя правеше усилия да го разбере, както винаги. Опитваше се да разбере защо става все по-лаконичен и няма какво да й каже. Но стига вече. Дотук…

Той я целуна, а устните му бяха солени.

— Какво си ял? — попита го, притисна се в него и го целуна още веднъж, този път по-силно. Стояха под зелените клони на боровете, натежали от снега.

— Фъстъци. С тоя нос би трябвало да се родиш хрътка — усмихна се той, прегърна я през рамо и надникна в очите й.

— Използвах по-скоро вкусовите си рецептори, отколкото обонянието — поясни Скарпета и закрачи заедно с него към къщата.

— Имах предвид дима от пури — уточни Бентън, притискайки я към себе си. — Помниш ли, че едно време пушех пури?

— На вкус бяха гадни — кимна тя. — Миришат хубаво, но на вкус са гадни.

— Кой го казва! — шеговито се намръщи той. — По онова време ти пушеше цигари.

— Значи и аз съм била гадна на вкус.

— Не съм казал такова нещо, по-скоро беше обратното!

Плътно прегърнати, двамата продължиха да крачат към осветената вила сред дърветата.

— Това с пурите беше наистина умно, Кей — похвали я Бентън, докато бъркаше в джоба на якето си за ключовете. — Досега не го бях казвал на глас, но дойде време да го подчертая — беше наистина умно!

— Не го направих аз — отвърна тя, питайки се какво ли изпитва Бентън след толкова време, проверявайки и собствените си чувства. — Направи го Марино.

— Много бих искал да го видя как си купува кубински пури от онзи лъскав магазин за тютюн в Ричмънд!

— Не там продаваха забранената стока — поклати глава Скарпета. — Всъщност, що за глупост е това да обявиш кубинските пури за забранена стока? Защо трябва да ги третираме като марихуана или нещо подобно? Някакъв служител от магазин за тютюн го ориентирал какво да прави и в крайна сметка се озовал в онзи оръжеен магазин в околностите на Холивуд. Знаеш го Марино. Захване ли се с нещо, няма пускане!

— Добре, както и да е — кимна Бентън, който очевидно не се интересуваше от подробностите. Тя ясно усети от какво се интересува, но не беше сигурна дали иска да му помогне.