Патриша Корнуел - Следа

— От колко време работите тук? — зададе въпрос на мъжа, от чийто външен вид се излъчваше пушек.

— О, вече дванайсет години — усмихна се човекът, но замъглените му от пушек очи останаха сериозни. Марино долови някакъв страх у тях, но не направи нищо, за да го разсее.

— Значи познавате Едгар Алан Пог — констатира той. — На четиринадесети септември той си е купил от вас ето тези пури…

Мъжът се намръщи и се наведе да разгледа касовата бележка в прозрачното пликче за веществени доказателства.

— Бележката е наша — установи той.

— Сериозно, Шерлок? — пусна крива усмивка Марино. — Става въпрос за дребен и дебел мъж с червена коса — добави, без да се старае да разсее страховете на продавача. — Някъде към трийсетте, работил е в старата морга ей там… — Пръстът му се стрелна по посока на Четиринайсета улица. — Най-вероятно се е държал странно…

Мъжът стрелна с поглед бейзболната шапка на Марино, върху която личаха инициалите на полицията в Лос Анджелис. Лицето му беше бледо и напрегнато.

— Ние не продаваме кубински пури — отсече той.

— Какво? — сбърчи вежди Марино.

— Ако за това става въпрос… Човекът може да е попитал за кубински пури, но ние не продаваме такива.

— Появил се е тук и е търсел кубински пури?

— Беше много решителен, особено при последната си поява — нервно отвърна продавачът. — Но тук не продаваме кубински пури, нито пък някаква друга контрабандна стока.

— Не ви обвинявам в такова нещо! — изръмжа Марино. — Не съм от данъчното, не съм от митницата, не съм главният хирург, нито зайчето Бъни! Пет пари не давам дали продавате под тезгяха тези кубински лайна, ясно ли е?

— Не го правя. Кълна се, че не го правя!

— Искам Пог, нищо друго. Хайде, говори!

— Помня го — кимна мъжът и лицето му наистина придоби сивкавия цвят на цигарен дим. — Наистина ме попита за кубински пури. Търсеше марка „Кохибас“, но ние предлагаме доминикански, а не кубински. Казах му, че не продаваме кубински пури, защото е незаконно. Вие не сте оттук, нали? Не говорите на местното наречие…

— Не съм, разбира се — изсумтя Марино. — Какво още каза Пог? И кога беше тук за последен път?

Мъжът сведе поглед към касовата бележка.

— Вероятно тогава… Струва ми се, че беше някъде през октомври. Идва веднъж месечно. Странен тип, много странен…

— През октомври? Добре. Какво друго каза, когато се появи?

— Заяви, че иска кубински пури и е готов да плати всякаква цена. Отговорих му, че не продаваме кубински пури, макар че той вече го знаеше. Беше ме питал за тях и при предишните си посещения, но не толкова настоятелно. Странен тип, казвам ви… Последния път настойчиво ме разпитваше за кубински пури. Дори изтърси някаква глупост от сорта, че кубинският тютюн бил полезен за дробовете или нещо подобно. Човек можел да пуши кубински пури колкото си иска и те не само нямало да му навредят, но щели да укрепят здравето му… Защото били чисти и на практика лекували дробовете…

— А ти какво му отговори? Само не ме лъжи, ако обичаш! Пак ти казвам, че не ми пука дали си му продал кубински пури или не. Интересува ме той и трябва да го открия. След като мисли, че тези лайна са полезни за шибаните му дробове, значи си ги купува отнякъде. Който търси, намира…

— Безспорно ги търсеше — потвърди продавачът. — Не знам защо, но последния път беше много настоятелен… — Очите му опипаха касовата бележка на плота. — Качествените пури са много, но той искаше кубински. Напомняше ми за онези болни, които се надяват на някакви чудотворни билки, или за болните от артрит, които вярват, че ще се излекуват, ако си инжектират злато… Много странно. Казах му да не търси кубински пури при нас и го изпратих в друг магазин…

— В кой?

— Всъщност, това е ресторант, където се продават разни дефицитни неща. Под тезгяха. Предполагам, че предлагат всичко. Така съм чувал. Но лично не съм ходил там. Нямам нищо общо…

— Къде?

— На няколко пресечки оттук.

— А знаеш ли такива места и в Южна Флорида? — попита Марино. — Места, където се продават такива неща?

— Не — поклати глава мъжът. — Нямам нищо общо с подобни места. Попитайте в онзи ресторант, те вероятно знаят…

— Добре — кимна Марино и прибра найлоновото пликче в джоба си. — А сега идва ред на въпроса за един милион долара. Ти ли каза на Пог за ресторанта, от който може да си купи кубински пури?

— Споменах му, че някои хора купуват пури оттам — отвърна продавачът.

— Как е името на заведението?