Патриша Корнуел - Следа

— „Ивицата“. Намира се на Кери Стрийт, недалеч оттук. Не исках този човек в магазина си. Държеше се доста странно. Винаги съм го намирал за странен. Идва тук от години, по веднъж в месеца. Не говори много… Но последния път ми се видя още по-странен. Май беше през октомври… Носеше една бейзболна бухалка. Попитах го защо я носи, но той не отговори. Беше много настоятелен по отношение на кубинските пури. Искаше точно „Кохибас“…

— Каква беше бухалката? На червени, сини и бели ивици? — Марино си мислеше за Скарпета, за мелачките, за костите, пепелта и всичко останало, което беше казала след посещението си в кабинета на доктор Филпот.

— Може и да е била — промърмори човекът и му хвърли озадачен поглед. — Но за какво всъщност става въпрос, по дяволите?

В гората край вилите беше студено, тъмнината се прорязваше само от петнисто-белите стволове на трепетликите. Клоните на повечето от тях бяха голи, но стволовете им бяха толкова нагъсто, че гората беше почти непроходима. Луси и Хенри с мъка си пробиваха път между дърветата, отмествайки с ръце заскрежените клонки. Снегът стигаше до коленете им, доста над апреските с дебели подметки, максимално пригодени за такова време. А където имаше навяни преспи — и доста повече.

— Това е лудост — промърмори задъхано Хенри. — Защо го правим?

— Защото имаме нужда да правим нещо — отвърна Луси и хлътна в една пряспа, в която потъна почти до хълбок. — Оуу! Виж това! Невероятна красота!

— Мисля, че изобщо, не биваше да идваш тук — подхвърли Хенри и спря сред синкавата белота на недокосвания сняг. — Аз вече се оправих и възнамерявам да се върна в Лос Анджелис.

— Животът си е твой, ти решаваш…

— Знам, че не го мислиш. Носът ти пораства в момента, в който изтърсиш някоя глупост от тоя сорт!

— Дай да повървим още малко — предложи Луси и се втурна напред, внимавайки да отмества клоните и тънките дръвчета така, че да не шибат лицето на Хенри. Макар че тя със сигурност го заслужаваше. — Тук някъде имаше едно повалено дърво, сигурна съм. Видях го от пътя, докато идвах към теб. Можем да го почистим от снега и да поседнем…

— Ще замръзнем — поклати глава Хенри, но все пак я последва, стремейки се да стъпва в следите й.

— В момента не ти е студено, нали?

— Даже ми е горещо.

— Значи ако започне да ни става студено, просто ставаме и тръгваме обратно…

Хенри не отговори. След боледуването и особено след като я бяха нападнали, твърдостта и волята й бяха значително намалели. От времето на първата им среща в Лос Анджелис, когато беше във великолепна физическа форма — не много едра, но изключително силна. Беше в състояние да прави повече от десет лицеви опори с една ръка, а една миля пробягваше за по-малко от седем минути. Днес беше доволна, ако може да извърви една миля. В рамките на месец беше изгубила цялата си блестяща форма, но едновременно с това и нещо по-важно: мисията. Беше изгубила чувството си за мисия. Луси сериозно се безпокоеше, че никога не бе имала такова, а го бе замествала със суета. А огънят на суетата е буен, но краткотраен и скоро угасва.

— Ей там, горе — обади се задъхано Луси. — Вече го виждам… Отвъд едно малко и напълно замръзнало поточе… По същия път можем да стигнем и до фитнеса… — Щеката й махна в указаната посока: — Ще бъде чудесно да стигнем дотам, а след това да скочим и в сауната…

— Не мога да дишам — оплака се Хенри. — След проклетия грип имам чувството, че белите ми дробове са се свили наполовина.

— Изкара пневмония, а не грип — напомни й Луси. — Или вече си забравила, а? Цяла седмица пиеше антибиотици, включително и в деня, в който се случи всичко…

— Да, точно така. От този ден започна всичко… — Натърти на последната дума и добави: — Предполагам, че в момента използваме евфемизми… — Направи още няколко крачки в дупките, оставени от Луси, после измъчено добави: — Болят ме дробовете…

— А как очакваш да го наричаме? — попита Луси и спря пред дебелия ствол на поваленото дърво, което приличаше на катастрофирал кораб. — Ти как би нарекла това, което се случи?

— Бих казала, че за малко не умрях…

— Ела, седни — покани я Луси и разчисти снега от дънера. — Удобно е… — Дъхът й излиташе под формата на гъсти облачета пара, а кожата на лицето й беше станала безчувствена от студа. — За малко не умря или за малко не те убиха?

— Все тая — промърмори Хенри, спря пред дънера и подозрително се огледа. Заснежената гора ставаше все по-тъмна, сенките се удължаваха. През клоните се виждаха жълтеникавите светлини на вилите и фитнес центъра, от комините излиташе дим.