Патриша Корнуел - Следа

„Джеймс“ не беше мястото, което Марино обичаше да посещава, докато беше полицай в Ричмънд. Той никога не купуваше своето „Марлборо“ от модерния магазин за алкохол и тютюни там. Впрочем, изобщо не купуваше цигарите си от магазин.

По принцип не пушеше пури, тъй като и най-евтините значително надвишаваха скромния му бюджет, освен това не умееше само да пафка и поемаше дима в дробовете си. Днес, когато вече почти не пушеше, спокойно можеше да го признае. Да, със сигурност щеше да поема дим в дробовете си. Изцяло остъкленият атриум беше изпълнен със светлина и красиви растения, водата от изкуствените водопади приятно бълбукаше. Марино обаче не я чуваше, тъй като крачеше бързо към магазина, от който Едгар Алан Пог беше купил пурите си три месеца преди да умъртви малката Джили.

В късния предиобед нямаше много посетители. Неколцина мъже в стилни костюми пиеха кафе или се движеха със зает вид и излъчване за собствена значимост. Марино по принцип не понасяше публиката, която се събираше в центъра „Джеймс“. Познаваше добре тоя тип хора, тъй като беше израснал сред тях. Те не проявяваха интерес към такива като Марино, но и той едва ли някога щеше да се интересува от тях. Крачеше бързо, в гърдите му тлееше гняв. Размина се с един тип, чийто раиран костюм изглеждаше като току-що изваден от кутия, и който изобщо не го забеляза. „Какво знаеш ти, мамка ти — скръцна със зъби Марино. — Нищо не знаеш! Такива като теб не се интересуват от нищо!“

Въздухът в магазина беше наситен със сладникавата миризма на различни видове тютюн. Това пробуди у него куп забравени копнежи, които отдаде на неувяхващата си пристрастеност към пушенето. Имаше моменти като този, в който буквално не издържаше. Беше разстроен и тъжен, защото му липсваха цигарите, сърцето го болеше при мисълта, че никога вече няма да пуши както някога. Все още се заблуждаваше, че от време на време ще може да припалва, все още се залъгваше, че има надежда. Но това беше мит, надежда нямаше. И никога не беше имало. Ако на този свят съществуваше нещо наистина безнадеждно, това беше удовлетворяването на неговата страст към тютюна, неговата отчаяна любов към цигарите. Не можеше да се примири с мисълта, че никога вече няма да запали, да вдиша дълбоко дима, да изпита онова несравнимо с нищо удоволствие и отпускане на нервите, което носи първото дръпване. Събуждаше се с болка в душата, лягаше си с болка в душата, сънуваше с болка в душата и сънищата му винаги бяха свързани с димящата цигара. Погледна часовника си и помисли за Скарпета. Вероятно полетът й е закъснял, рече си той. Напоследък почти всички полети закъсняват.

Лекарят го беше предупредил, че ако продължава да пуши, още преди шейсетте ще се придвижва само с кислороден апарат, маскиран като някой индианец. Ако преди това не умре, разбира се. Борейки се за глътка въздух като бедната малка Джили, смачкана под тежестта на онзи луд, затиснал я на леглото. Всяка нейна клетчица е крещяла от ужас, искала е да извика мама или татко, но не е била в състояние да издаде нито звук. Нито звук! И с какво беше заслужила тази ужасна смърт? С нищо. Марино сбърчи вежди и започна да оглежда кутиите с пури, подредени по лавиците от тъмно дърво, изпълващи елегантния магазин за тютюн и пособия за пушачи. В момента Скарпета най-вероятно се качва на самолета, помисли си той, докато очите му се търсеха кутиите от марката „Ромео и Жулиета“. Ако не е имало закъснение, тя може би вече е на борда и лети към Денвър. Усети някаква особена празнота в областта на сърцето, а дълбоко в душата си изпита и срам. Но най-осезаемото му чувство беше гневът.

— С нещо да помогна? — попита мъжът зад тезгяха, облечен в сив пуловер и бежов панталон. Цветът на пуловера и косата му наподобяваха дим и Марино неволно преглътна. Този човек работеше в магазин за тютюневи изделия, който беше претъпкан с излъчваща дим стока, и постепенно беше попил цвета на дима. Вероятно след работа ще се прибере у дома и ще се наслади на любимата си марка цигари или пури, ще го направи спокойно и до насита. Докато Марино ще се върне в поредната мрачна хотелска стая, ще бъде сам и лишен от възможността да запали, да не говорим за вдишване на дима. Да, знаеше това. Не може и толкоз. Заблуждаваше се, че понякога може да си го позволи. Сърцето му се изпълни с мъка и срам.

Бръкна във вътрешния си джоб и извади касовата бележка, която Скарпета беше открила на пода на анатомичното отделение. Положи я на плота пред продавача — така както си беше в прозрачното найлоново пликче.