Робърт Джордан - Нова пролет (Прелюдия 1 към Колелото на времето)

— Не бива да слушаш слухове, Рин. Откакто заминах на юг, не съм получил и една сериозна рана. — Лан реши да закачи Букама дали са получили стая и ако са получили, дали е предплатена и как. Раздразнението можеше да измъкне стареца от мрачното настроение.

— Айилци — изсумтя Рин. — Никога не съм мислил, че те могат да те убият. — Той, разбира се, никога не беше виждал айилци. — Очаквах да си там, където е Едейн Арел. В Чачин била сега, както чух.

Името накара Лан да вдигне рязко глава.

— Защо трябва да съм при лейди Арел? — попита той тихо. Тихо, но наблягайки на титлата.

— Спокойно бе, човек — отвърна Рин. — Нямах предвид… — И благоразумно смени темата. — Да ме изгори дано, да не искаш да кажеш, че не си чул? Вдигнала е Златния жерав. В твое име, разбира се. От миналата година е обиколила от Фал Моран до Марадон, и сега се връща. — Рин поклати глава и звънчетата в плитките му леко подръннаха. — Тук в Канлуум трябва да има двеста или триста души нейни следовници. Твои, искам да кажа. За някои няма да повярваш. Старият Куренин се разрева, като я чу да говори. Всички са готови да изтръгнат Малкиер от Погибелта.

— Каквото умре в Погибелта, вече го няма — каза уморено Лан. И почувства студ в душата си. Изведнъж изненадата на Сероку, че смята да продължи на север придоби нов смисъл, както и твърдението на младия страж, че бил готов. Дори погледите из гостилницата вече му изглеждаха по-другояче. И Едейн беше част от това. Винаги обичаше да стои в разгара на бурята. — Трябва да нагледам коня си — каза той на Рин и отмести пейката.

Рин подхвърли нещо да пообиколят кръчмите вечерта, но Лан почти не го чу. Забърза през кухните, нагорещени от железните печки, каменните пещи и откритите огнища, и излезе на хладното в двора пред конюшнята, със смесената миризма на коне, овес и дим. Една сива чучулига чуруликаше на стрехата. Напролет сивите чучулиги идваха преди червеношийките. Сиви чучулиги пееха и във Фал Моран, когато Едейн за първи път прошепна в ухото му.

Конете вече бяха прибрани в яслите, сбруите, седлата и товарното седло — окачени на вратите, но плетените кошове ги нямаше. Явно госпожа Аровни беше съобщила на конярите, че двамата с Букама са настанени.

В конюшнята имаше само една слугиня, мършава жена със строго лице, която почистваше торта. Изгледа го мълчаливо, докато проверяваше Танцуващия котарак и другите коне, без да спира работата си, изгледа го как закрачи по посипания със слама под. Той се мъчеше да мисли, но името на Едейн продължаваше да се върти в главата му. Лицето й, обкръжено от меката като коприна черна коса, падаща до под кръста й, красиво лице с големи черни очи, които можеха да изпият мъжката душа, макар да гледаха властно.

След малко конярката изломоти нещо, докосна с пръсти устните и челото си и бързо затика полупълната количка извън конюшнята, като се озърташе през рамо. Спря се да затвори вратата — това също го направи припряно, и го остави в сумрака, разсеян само от светлината, процеждаща се през плевнята на горния етаж. В светлозлатистите лъчи танцуваха прашинки.

Лан се намръщи. Нима се страхуваше от мъж, който носи хадори? Да не би да си мислеше, че нещо я заплашва? Изведнъж си даде сметка, че ръцете му пробягват по дългата дръжка на меча и че лицето му се е изопнало. Крачеше в позата, наречена „Леопард в степта“, предназначена за случаи, когато си обкръжен от врагове. Трябваше да се успокои.

Седна на една бала сено, бързо постигна ко’ди и се зарея в спокойната пустота, слят с балата, с конюшнята и прибрания в ножницата меч. Можеше да „усети“ конете, дори и бръмчащите в ъглите мухи. Бяха станали част от него. Особено мечът. Този път обаче търсеше само лишената от чувства празнота.

Извади от кесията на колана си тежкия златен пръстен с печата с Летящия жерав и го заобръща между пръстите си. Пръстенът на малкиерските крале, носен от мъже, които бях сдържали Сянката от повече от деветстотин години. Безброй пъти беше преправян този пръстен, след като се износеше с времето, и винаги старият пръстен биваше стопяван, за да стане част от новия. В него може бе все още имаше някаква частица от пръстена, носен от владетелите на Рамдашар, съществувал преди Малкиер, и от Арамаил, още преди Рамдашар. Това късче метал олицетворяваше над три хиляди години битка с Погибелта. Пръстенът беше негов, откакто се бе родил, но никога не го беше носил. Дори да го гледа беше бреме. Бреме, което си налагаше всеки ден. Без пустотата точно днес едва ли щеше да го понесе. В ко’ди мисълта се рееше свободна, а чувството бе някъде отвъд хоризонта.