Робърт Джордан - Нова пролет (Прелюдия 1 към Колелото на времето)

В бебешката си люлка беше получил четири дара. Пръстена в ръцете му и медальона на шията му, меча на бедрото му и една клетва, изречена в негово име. Медальонът, с изрисуваните ликове на майка му и баща му, които не беше виждал никога, беше най-скъпото, клетвата — най-тежкото. „Да стоя срещу Сянката, докато желязото е твърдо и камъкът — нестрошен. Да браня Малкиер до последна капка кръв. Да мъстя за онова, което не може да бъде защитено“. А после беше помазан и назован Дай Шан, осветен бе като следващия крал на Малкиер и отпратен от земя, в която знаеше, че ще умре.

Вече нищо не беше останало за защитаване, само един народ, за който да мъсти, а беше обучаван за това от първата си стъпка. С дара на майка му на шията и меча на баща му в ръката, с пръстена, жигосан в сърцето му, се беше сражавал от шестнайсетата си година, за да мъсти за Малкиер. Но нивга досега не бе повеждал мъже навътре в Погибелта. Букама беше яздил на бран с него, и други, но там той нямаше да поведе мъже. Онази битка беше само негова. Мъртвото не можеше да се върне в живота, земя, както и човек. Само че сега Едейн Арел искаше да се опита.

Името й отекна в пустотата в него. Сто чувства се извисиха като планински стръмнини, ала той ги хвърли на пламъците, докато всичко не затихна отново. Докато сърцето му не заби с бавното потропване на копитата на вързаните коне и мушиците не запърхаха в бесен контрапункт на дъха му. Тя беше неговата карнейра, първата му любима. Хилядогодишна традиция прогласяше това, въпреки покоя и безмълвието, което го бе обгърнало.

Беше на петнайсет, а Едейн — над два пъти по-голяма, когато сбра в ръцете си косата, все така висяща до кръста му, и му прошепна намеренията си. Жените и тогава го смятаха за красив, харесваше им как се изчервява, и в продължение на половин година тя го водеше за ръка и го пъхаше в леглото си. Докато Букама и другите мъже не му дадоха хадори. Дарът на меча още на десетия му рожден ден го беше направил мъж според обичая по Границата, макар и с няколко години преждевременно, но за малкиерите този ремък от плетена кожа беше по-важният. След като бе вързан на главата му, той вече сам решаваше накъде да тръгне, кога и защо. А тъмната песен на Погибелта се бе превърнала във вой, заглушаващ всеки друг звук. Клетвата беше мълвяла толкова дълго в сърцето му, че се бе превърнала в танц, който стъпалата му трябваше да следват.

Преди десет години Едейн го беше гледала как тръгва от Фал Моран и я нямаше, когато се завърна, ала все още помнеше лицето й по-ясно от това на всяка жена, споделяла ложето му оттогава. Вече не беше момче, за да си мисли, че се е любила с него само защото е избрала да бъде първата му любовница, но сред малкиерските мъже имаше една поговорка. „Твоята карнейра носи завинаги част от душата ти като панделка в косата си“. Обичай със силата на закон.

Едно от крилата на вратата на конюшнята изскърца и вътре надникна Букама, без палто и с риза, затъкната набързо в брича му. Сякаш се поколеба, после полека отвори крилата широко, влезе и попита:

— Какво ще правиш? Расел ми каза за… За Златния жерав.

Лан прибра пръстена и остави пустотата да се отцеди. Изведнъж ликът на Едейн сякаш изникна отвсякъде, малко извън полезрението му.

— Според Рин даже Назар Куренин е готов да тръгне — подхвърли той. — Няма ли да е страхотна гледка? — Цяла армия можеше да загине, опитвайки се да надвие Погибелта. И бяха загивали. Но спомените за Малкиер вече заглъхваха. Държава, превърнала се в спомен. — Онова момче при портите може да си пусне косата и да помоли баща си за хадори. — Хората забравяха, мъчеха се да забравят. Когато умре и последният мъж, вързал косата си, и последната жена, боядисала челото си, щеше ли тогава Малкиер наистина да изчезне? — Какво пък, даже Рин може да се отърве от ония плитки. — Шеговитата нотка изчезна, щом добави: — Но струва ли си цената? Някои, изглежда, смятат така. — Букама изсумтя, но след кратко мълчание. И той сякаш беше от тези, дето мислеха така.

Старецът закрачи към яслата на Слънчево копие и се засуети със седлото на дорчото, окачено на вратата, сякаш бе забравил за какво е дошъл.

— Всяко нещо си има цена — заговори, без да се обръща. — Но има цена и цена. Лейди Едейн… — Погледна Лан през рамо, после се обърна с лице към него. — Тя винаги е държала на всички свои права и на най-малкия дълг, който й се дължи. Обичаят те е обвързал с нея като примка и каквото и да решиш, тя ще я използва като юзди, освен ако не измислиш начин да го избегнеш.