Робърт Джордан - Нова пролет (Прелюдия 1 към Колелото на времето)

Лан пъхна палци под колана си. Букама го беше изнесъл от Малкиер на гърба си. Последният от петимата, оцелели в онова бягство. Букама имаше правото да говори свободно дори когато езикът му засегнеше неговата карнейра.

— Как предлагаш да избегна задълженията си, без да се опозоря? — попита той по-грубо, отколкото възнамеряваше. Пое си дъх и продължи по-меко: — Хайде. Миризмите в гостилницата са по-приятни от тукашните. Рин предложи да обиколим кръчмите тая нощ. Освен ако госпожа Аровни няма претенции към теб. О, да. Колко ще ни струват стаите? Добри ли са? Не много скъпо, надявам се.

Букама тръгна с него към вратата, с изчервено лице.

— Не е много скъпо — заговори припряно. — За теб има сламеник на тавана, а аз… ъъ… аз съм в спалнята на Расел. Ще ми се да пообиколя, но мисля, че Расел… не мисля, че ще ме пусне… Аз… Хъшлак такъв! — изръмжа той. — Ами едно девойче тука, Лайра, разправя на всички, че нямало да използваш сламеника тая нощ, нито ще спиш много, тъй че май и ти няма да… — Млъкна, щом излязоха на слънце, ярко след сумрака вътре. Сивата чучулига все така пееше за пролетта.

В иначе пустия двор крачеха шестима мъже. Шестима обикновени мъже, с мечове на хълбоците, като всеки друг мъж по всяка улица в града. Но Лан разбра, още преди очите им да се спрат на него и те да забързат крачките си. Твърде много мъже, искащи да го убият, беше срещал, че да не разбере. А до него стоеше Букама, обвързан с клетва, която нямаше да му позволи да извади оръжие, дори да го носеше. Голите ръце бяха слабо оръжие срещу мечове, особено при такова съотношение. Ако и двамата се опитаха да се върнат в конюшнята, мъжете щяха да им скочат, преди да са успели да залостят вратата. Времето забави хода си, потече като изстинал мед.

— Вътре, и залости вратите! — отряза Лан. — Подчини се, ратнико.

Никога в живота си не беше заповядвал на Букама по този начин и за миг мъжът се поколеба, а после кимна формално.

— Животът ми е твой, Дай Шан — отвърна хрипливо. — Подчинявам се.

Докато Лан пристъпваше напред да срещне нападателите си, чу как резето отзад падна и издрънча приглушено. Облекчението, което изпита, бе някак далечно. Понесе се в ко’ди, превърнал се в едно цяло с меча, излязъл плавно от ножницата.

Един дългокрак като чапла мъж се понесе пред другите петима и Лан затанцува фигурите. Времето — като изстинал мед. Сивата чучулига пееше и длъгнестият мъж врещеше, когато „Сечът на облаците“ отряза дясната му длан от китката и Лан се понесе встрани, за да не могат другите да му скочат едновременно, и затанцува от една фигура в друга. „Дъждовен ромон по заник“ разпра лицето на дебелия мъж и извади окото му, а рижият младок остави драскотина през ребрата на Лан с „Черни камъчета по сняг“. Само в легендите един мъж можеше да се срази с шестима, без да бъде наранен. „Разцъфващата роза“ посече лявата ръка на плешивия мъж, а рижият го перна покрай окото. Само в легендите един мъж се сражаваше с шестима и оставаше жив. Знаел го беше от самото начало. Дългът бе планина, смъртта — перушинка, а дългът му беше към Букама, който го бе носил като бебе на гърба си. Ала той живееше само за този миг, и затова се сражаваше; изрита рижия в главата, танцуваше по пътя си към смъртта, танцуваше и получаваше рани, течеше му кръв и танцуваше по бръснача на живота. Времето — изстуден мед; носеше се от фигура във фигура; и можеше да има само един край. Мисълта бе далечна. Смъртта беше перушинка. „Глухарче на вятъра“ разпра гърлото на вече останалия без едно око дебелак — почти не беше се спрял, когато посече лицето му — мъж с раздвоена брада и с рамене на ковач изохка стъписан, щом „Целувката на пепелянката“ заби стоманата в сърцето му.

И изведнъж Лан осъзна, че стои само той, с шестима мъже, проснати насред двора. Рижият младок изрита с пети за последно и от седмината вече само Лан дишаше. Изтърси кръвта от острието, наведе се, за да го отрие в прекалено финото палто ня ковача и прибра меча в ножницата толкова официално, колкото ако беше на упражнение под надзора на Букама.

От вратата на хана се изсипаха хора, готвачи и коняри прислужнички и гости, викаха, за какво беше целият този шум, и зяпваха слисани мъртъвците. Рин беше най-първият, вече извадил меча си; пристъпи с пребледняло лице и застана до Лан.

— Шестима — измърмори той, оглеждайки труповете. — Ти май наистина имаш проклетия късмет на Тъмния.

Чернооката Лайра се озова при Лан само няколко мига преди Букама и двамата започнаха полека да разгръщат прорезите по дрехите му, за да огледат раните. Тя лекичко потръпваше, щом видеше поредната, но говореше дали трябва да се извика някоя Айез Седай за Цяр и колко шиене ще трябва не по-малко спокойно от Букама и най-пренебрежително отхвърли желанието му той да се заеме с шиенето в своя полза. Госпожа Аровни заобикаля из двора, вдигнала полите си, та да не ги оцапа в окървавената кал, и се заоплаква високо, че проклетите банди крадци нямало да обикалят така посред бял ден, ако Стражата си вършела работата. Доманката, която беше зяпала вътре Лан, се съгласи с нея също толкова високо, за което усилие получи рязка заповед да изтича да доведе Стражата, при това я подбутнаха да тръгне по-бързо. Да се държи госпожа Аровни така с благодетелните си гости беше израз само на голямото й стъписване, а израз на стъписването на всички бе фактът, че доманката хукна, без да възрази. Ханджийката нареди на хората си да приберат труповете.