Робърт Джордан - Нова пролет (Прелюдия 1 към Колелото на времето)

— И аз се радвам, че те виждам, Расел — изломоти с плаха усмивка Букама, когато тя най-сетне го пусна. — Не знаех, че имаш хан тука. Мислиш ли, че… — Сведе очи, вместо да срещне погледа й, и това се оказа грешка: юмрукът на Расел се стовари върху брадичката му толкова силно, че той залитна и косата на тила му се люшна.

— Шест години, без да се обадиш! — сопна се тя. — Шест години! — Спипа го пак за ушите и го целуна още веднъж, този път по-дълго. Взе я по-скоро, не я даде. Рязко дръпване на ушите спираше всеки негов опит да направи нещо друго, освен да остане наведен и да я остави да прави каквото иска. Поне нямаше да забие нож в сърцето му, щом го целуваше така. Макар че кой знае.

— Мисля, че госпожа Аровни все ще намери стая за Букама някъде — каза сухо един познат глас зад Лан. — И за теб също, предполагам.

Лан се обърна и стисна под лакътя ръката на единствения мъж в стаята освен Букама, висок колкото него — Рин Венамар, най-стария му приятел след Букама. Ханджийката още държеше Букама, когато Рин отведе Лан до малката кръгла маса в ъгъла. С пет години по-голям от него, Рин също беше малкиер, но косата му падаше на две дълги плитки със звънчета, а други звънчета обрамчваха извитите кончове на ботушите му и ръкавите на жълтото му палто. Букама не че не харесваше Рин — не съвсем, — но в сегашното му настроение само Назар Куренин щеше да го ядоса повече.

Докато двамата се настаняваха на пейките, една от слугините — с шарена престилка — им донесе греяно вино с подправки. Явно Рин го беше поръчал веднага щом бе видял Лан. Тъмноока и с пълни устнички, тя изгледа открито Лан от глава до пети, докато поставяше халбата пред него, а после му прошепна името си, Лайра, в ухото, и покана в случай, че реши да остане за през нощта. Той искаше само да поспи, тъй че сведе очи и промърмори, че му оказва голяма чест. Лайра не го остави да довърши: изсмя се грубо, наведе се и го гризна по ухото.

— До утре заран — заяви гърлено и много високо — такава чест ще ти окажа, че коленете ще ти омекнат. — По масите около тях избухна груб смях.

Рин осуети всякаква възможност да се оправят нещата, като й хвърли една тлъста монета и я плесна по задника да я отпрати. Лайра му отвърна със сладка усмивка с трапчинки на бузите и пъхна парата в пазвата си, но докато си отиваше, хвърляше през рамо нежни погледи към Лан и той въздъхна. Ако й откажеше, като нищо можеше да го наръга с нож за лютата обида.

— Е, значи и на теб още ти върви с жените. — Смехът на Рин беше малко нервен. Сигурно си беше точил зъбите за нея. — Светлината знае, така и не мога да разбера защо толкова те намират за красив — от година на година ставаш все по-грозен. Ще взема и аз да пробвам с тая свенливост — да се оставя жените да ме водят за носа.

Лан отвори уста, но отпи, вместо да проговори. Не беше длъжен да обяснява, макар че все едно, с Рин беше късно за обяснения. Баща му го беше отвел в Арафел, когато Лан бе на десет. Носеше един меч на бедрото вместо два на гърба и беше арафелец до пръстите на краката си. Дори подхващаше разговори с жени, преди те да са го заговорили първи. Лан, отгледан от Букама и приятелите му в Шиенар, беше обкръжен от малка общност, която се придържаше към малкиерските нрави. Ако Лайра споделеше леглото му тази нощ, което изглеждаше сигурно, щеше да разбере, че щом са в леглото, у него няма и капка свенливост, но все пак жената решаваше кога да влезе в това легло и кога — не.

Доста хора из салона поглеждаха накриво към масата им, над халбите и бокалите. Една пълничка меднокожа жена с доста по-вталена дреха, отколкото носеха обикновено доманките, не полагаше никакви усилия да скрие погледите си, докато говореше възбудено с някакъв тип със засукани нагоре мустаци и голям бисер на ухото. Сигурно се чудеше дали ще стане някаква свада заради Лайра. И дали наистина един мъж с хадори на челото може да убие по най-малкия повод.

— Не очаквах да те видя в Канлуум — каза Лан и остави халбата на масата. — Някой търговски керван ли пазиш? — Букама и ханджийката ги нямаше никакви.

Рин сви рамене.

— От Шол Арбела. Търговецът с най-големия късмет в Арафел, разправят. Разправяха. Голям късмет извади, няма що. Дойдохме вчера, а снощи улични главорези са му срязали гърлото на две улици оттук. Няма да има пари за връщане тоя път. — Усмихна се съжалително и удари здрава глътка от виното, може би в памет на търговеца, или заради загубата на половината си заплата. — Да ме изгори дано, не мислех, че ще те видя тук, и то жив и здрав.