Робърт Джордан - Нова пролет (Прелюдия 1 към Колелото на времето)

Лан кимна леко. Погибелта беше близо и хората винаги мърмореха за твари на Сянката, когато нямаше друго обяснение, било за внезапна смърт или за неочаквана лоша реколта. Ала не хвана юздите на Танцуващия котарак.

— Смятаме да отдъхнем тук няколко дни, преди да продължим на север. — Да отдъхне и да се опита да си върне хъса.

За миг му се стори, че Сероку се изненада. Да не би да очакваше клетви, че ще пазят мира, или извинения за държането на Букама? Сега и двете неща щяха да посрамят Букама. Колко жалко, ако войната свършеше тук. Не искаше да умре, убивайки кандорец.

Старият му приятел извърна очи от младежа, който трепереше, стиснал юмруци.

— Грешката е само моя — каза с равен глас Букама. — Не бях предизвикан за това, което сторих. Кълна се в майчиното си име, ще пазя мира на лорд Маркасиев. Кълна се в майчиното си име, няма да вадя меч между стените на Канлуум.

Сероку зяпна, а самият Лан едва надви стъписването си.

Офицерът с нашареното с белези лице се поколеба само за миг, след което отстъпи встрани, поклони се и докосна първо дръжката на меча, а после сърцето си.

— Лан Манрадогран Дай Шан винаги е добре дошъл — заяви той официално. — И Букама Маренелин, героят на Салмарна. Дано и двамата познаете мир един ден.

— Мирът е в последната майчина прегръдка — също толкова официално отвърна Лан и докосна дръжката на меча си и сърцето си.

— Дано тя ни посрещне у дома един ден — довърши Сероку. Всъщност никой не копнееше толкова за гроба, но в Граничните земи това бе единственото място, където можеш да намериш мир.

С лице като ковано желязо, Букама закрачи напред, като дърпаше след себе си Слънчево копие и товарния кон, без да дочака Лан. Това не беше добре.

Канлуум беше град от камък и тухли, с криви улици, обикалящи около високите хълмове. Айилското нашествие изобщо не беше стигнало до Граничните земи, но вълните на войната обикновено отслабваха търговията далече от местата на битките и сега, след като боевете и зимата бяха свършили, градът бе пълен с хора от всички земи. Въпреки че Погибелта лежеше едва ли не отвъд прага, скъпоценните камъни, изравяни в околните хълмове, правеха Канлуум богат. И колкото и да изглеждаше странно, едни от най-добрите майстори на часовници живееха тук. Виковете на улични продавачи и дюкянджии, хвалещи речовито стоката си, се разнасяха надалече от пазарищата. Пъстро облечени музиканти, жонгльори и акробати играеха на всяко кръстовище. През гъстото човешко гъмжило се провираха лъскави карети, фургони, коли и ръчни колички, коне с позлатени и посребрени седла и сбруи тежко пристъпваха сред тълпата, а ездачите им носеха облекла не по-малко пищно извезани и украсени от конските такъми — дрехи, обшити с лисичи кожи, белки и хермелин. Едва ли някъде по улиците можеше да се намери празно място.

Лан видя дори няколко Айез Седай, жени с ведри, лишени възраст лица. Много хора ги разпознаваха от пръв поглед и около тях в тълпата се образуваха отвори, малки вихърчета, които им отваряха път. Почит или предпазливост, благоговеене или страх, всички те бяха достатъчна причина дори крал да се отдръпне от пътя на една Сестра. Някога човек можеше да изкара цяла година, без да види Айез Седай в Граничните земи, но напоследък, откакто старата им Амирлин умря, Сестрите бяха навсякъде. Може би заради всички онези приказки за преливащ мъж; нямаше да му позволят дълго да е на свобода, ако съществуваше.

Лан се стараеше да не поглежда към тях и вървеше бързо, за да остане незабелязан. Хадори беше достатъчен повод да привлече интереса на някоя Сестра, търсеща си Стражник. Те уж питаха, преди да те обвържат, но Лан познаваше неколцина, които бяха получили връзката, и всеки път беше станало с изненада. Кой ще си даде даром свободата, за да подтичва по петите на една Айез Седай, освен ако нямаше нещо повече от едното питане?

Изненадващо, лицата на много жени бяха покрити с дантелени була. Тънка дантела, достатъчно прозрачна, за да се види, че имат очи, а и никой не беше чувал за женски мърдраал, но Лан изобщо не бе очаквал, че законът може да се огъне пред модата. Оставаше само да свалят маслените лампи по улиците и да оставят нощите тъмни. Но още по-изненадващо от булата бе това, че Букама гледаше право в някои от тези жени, без да си отвори устата. После пред очите на Букама премина на кон един дългонос мъж, Назар Куренин, и старецът дори не мигна. Младият страж сигурно беше роден, след като Погибелта бе погълнала Малкиер, но Куренин, с късо подстригана коса и пуснал козя брадичка, беше два пъти по-голям от Лан. Годините още не бяха изтрили напълно следите от неговия хадори. Имаше много като Куренин и само видът му трябваше да накара Букама да се разпени от яд. Лан изгледа приятеля си загрижено.