Робърт Джордан - Нова пролет (Прелюдия 1 към Колелото на времето)

Когато Лан се върна в земите, в които открай време знаеше, че ще умре, във въздуха на Кандор се долавяше свежестта на нова пролет. Дълго след идването на пролетта в по-южните земи, тук дърветата все още едва напъпваха за нови листа и редки диви цветя осейваха залинялата от зимата трева, където сенките не таяха още в прегръдките си снежните преспи; след юга бледото слънце не предлагаше много топлина, сиви облаци се заканваха за нещо повече от дъжд и студен, напорист вятър го режеше през палтото. Югът навярно го бе размекнал повече, отколкото си даваше сметка. Жалко, ако се окажеше така. Беше си почти у дома. Почти.

Стотици поколения бяха утъпкали широкия път и го бяха направили корав като камъка на околните хълмове; почти не се вдигаше прах, въпреки несекващия поток волски коли, тръгващи си от сутрешните селски тържища в Канлуум, и търговските кервани с високи фургони, обкръжени от конни пазачи в стоманени шлемове и брони, които се стичаха към високите сиви стени на града. Тук-там се мяркаха златните ланци на кандорската търговска гилдия или по някоя арафелка със звънчета в косата, рубин святкаше на ухото на някой мъж, перлена брошка на гърдите на някоя жена, ала в по-голямата си част облеклата на търговците бяха невзрачни и безцветни, също като държането им. За търговец, който се перчи с богатство, бе трудно да се спазари добре.

За разлика от тях, фермерите обичаха да покажат успеха си, когато идваха в града. Ярки ширити красяха торбестите гащи на мъжете и широките панталони на жените, от вятъра наметалата им пърхаха. Някои носеха цветни лентички в косите или тесни кожени яки. Навярно се бяха облекли така зарад скорошните танци и веселби на Бел Тин. Ала селяците поглеждаха чужденците бдително като охраната на керваните, измерваха ги с око, стискаха копия и брадви и крачеха напред. Напрегнати бяха времената в Кандор, а може би и във всички Гранични земи. Миналата година разбойниците бяха избуяли като плевели, а откъм Погибелта се сипеха повече злини от обичайното. Мълвеше се дори за мъж, който можел да прелива Единствената сила, но пък такива слухове имаше постоянно.

Повел Танцуващия котарак към Канлуум, Лан обръщаше на погледите, които привличаха двамата със спътника му, толкова малко внимание, колкото и на мръщенето и мърморенето на Букама. При всичките му приказки да си отдъхнели, колкото повече се задържаха на юг, толкова по-навъсен ставаше Букама. Този път мърмореше за едно натъртено от камък копито, заради което трябвало да върви пеш.

А че привличаха внимание, спор нямаше — двама високи мъже, повели конете си плюс един товарен, с два вързани на гърба плетени коша, с изтърканите и оцапани от дългия път дрехи. Бронята и оръжията им обаче бяха добре поддържани. Младеж и старец, с висящи до раменете им коси, прибрани на плетени кожени ремъчки на слепоочията. Хадори привличаше хорските очи. Особено тук, в Граничните земи, където имаха някаква представа какво означава.

— Глупаци — изръмжа Букама. — Да не мислят, че сме разбойници? Да не мислят, че ей сега ще ги ограбим всички, посред бял ден и насред пътя? — Огледа се с яд и намести меча на бедрото си така, че привлече умислените погледи на много търговски охранници. Един дебел фермер сръга с остена вола си по-настрана от тях.

Лан си замълча. Малкиерите, все още носещи хадори, имаха известна репутация, макар и не точно като разбойници. Но ако напомнеше това на Букама, щеше още повече да развали настроението му за дни напред. Мърморенето на стареца прескочи на възможността да получат свястна постеля и свястно ядене преди това. Букама малко очакваше от живота, а на още по-малко разчиташе.

Нито за храна, нито за постеля можеше да мисли Лан, въпреки дългия път, който бяха изминали. Главата му все се извръщаше на север. Забелязваше всичко наоколо си, особено тези, които го поглеждаха повече от веднъж, чуваше ясно дрънченето на сбруи и скърцането на седла, тропота на копита, плющенето на зеблото, вързано хлабаво на фургоните. Всеки звук не на място щеше да отекне силно в него. Оставаше нащрек. Погибелта беше на север, все още на много мили отвъд хълмовете, но той я усещаше, усещаше мръсната й поквара.

Само въображение, но не по-малко реално заради това. Притегляло го беше на юг, в Кайриен и Андор, дори в Тийр, на близо петстотин левги оттук. Две години далече от Граничните земи. Беше изоставил личната си война заради друга и всеки ден притеглянето ставаше все по-силно. Изобщо не трябваше да позволи на Букама да го убеждава да чака, да позволи Югът да го размекне. Само айилците му бяха помогнали да запази хъса си.