Лоис Бюджолд - Омайване

— Веднъж.

— Никога — натърти тя. — Съкрушителната загуба не е провал; тя е просто загуба. Случва се. Не съм чувала да си побягвал от онзи хребет, Даг.

— Да, не побягнах. Нямах такава възможност. Когато си обграден, е безкрайно трудно да побегнеш.

— Така е. Но го има и втория дълг, без който първият е само напразна илюзия. Дълг, в който досега се проваляш напълно.

Даг предпазливо отвърна:

— Отдадох кръвта и целия си живот дотук. Все още дължа костите и смъртта си, които ще дам, когато му дойде времето, стига да имам възможност. Но отдавна реших, че самоубийството е вид дезертиране, в което никой няма да ме обвини. Така че не виждам какво искаш.

Мари стисна устни и го погледна обвинително.

— Другият дълг е да създадеш поколение, на което да предадеш войната. Защото всичката кръв и саможертви, извървените мили и годините на борба ще се обезсмислят, ако няма кой да продължи. А ти обърна гръб на тази задача през последните двадесет години.

Дясната му ръка стисна приставката толкова силно, че дървото изпука. Наложи се да я пусне, иначе щеше да я носи за поправка отново. Опита да стисне зъби, но въпреки това процеди един коментар.

— Говориш като майка ми.

— Бих могла да повторя цялата й реч, безброй пъти съм слушала оплакванията й, но не. Говоря от свое име. Знам, че майка ти те тласна твърде рано към Каунео и ти трябваше повече време да се възстановиш. Но времето минава, Даг. Не спира. Фермерското момиче е доказателство за това, ако въобще ти трябва доказателство. И аз не искам да съм отдолу, когато се сгромолясаш.

— Няма да си. Ние заминаваме.

— Това не е достатъчно. Искам да дадеш дума.

„Няма да я получиш“. Дали това не беше някакво решение? Нима вече беше стигнал до точката, от която нямаше връщане? „И коя ли е тя?“ Главата му пулсираше, изтощението вземаше връх. Изсъхналите му вече дрехи продължаваха да вонят на тиня. Жадуваше за студен душ. Дали ако си държеше главата под душа достатъчно дълго, щеше да спре да го боли? Десетина минути щяха да стигнат.

— Ако бях загинал на Вълчия хребет, пак нямаше да имам деца — изръмжа той. „И роднините нямаше да се оплакват. Или поне нямаше да ги слушам“. — Имам една идея. Защо просто не се престорите, че съм мъртъв?

Обърна се и тръгна да излиза.

Което щеше да е малка победа, ако тя не бе подвикнала:

— Че защо не? Ти го правиш отдавна!

Даг мислеше, че е прикрил усета си, но лошото настроение, което изтичаше през пролуките, изгони останалите трима патрулни от банята само за пет минути. Все пак успя да охлади тялото и разума си и реши да си отвлече вниманието с някаква задача. За предпочитане далеч от останалите. Намери едно повредено седло и се върна при майстора, хем да му го занесе, хем за да прибере някои от вече поправените вещи. Прибра се в хотела точно навреме за връщането на Ютау и останалите от блатния патрул.

Някои от аргументите на Мари не бяха погрешни. „Даже всичките“. Даг се засрами и реши да се върне към въздържанието, което някога беше съвсем рутинен процес. Но сега му тежеше като камък на гърдите. „Мъртъвците нямат нужда от въздух, нали?“

На вечеря се отнасяше към Фаун с хладна любезност. Тя го гледаше с предпазливо любопитство. Но поне имаше достатъчно други патрулни, на които да задава въпросите си. А те се отнасяха предимно за това как се определят и обхождат маршрутите.

Никога досега правилната позиция не му бе изглеждала по-незадоволителна.

Следващият ден бе официално заделен за подготвяне на поклона и Даг се нагърби да обикаля града за припаси. Засече се за малко с Мари и поиска да бъде оставен на пост вечерта, но тя отказа.

— Не мога да поставя човека, убил злината, на пост в деня, в който се празнува. Останалите ще се разбунтуват, при това с право. — И добави след известно колебание: — Кажи на фермерското момиче, че също е поканено.

Скоро след това Даг се натъкна на един ентусиаст от другия патрул, който събираше музиканти доброволци на репетиция. Нещо, с което никой от двамата не бе свикнал, но поне зае времето му, докато не стана време да вземе Фаун.

Фаун погледна косата си в огледалото и реши, че зелената панделка, която й бе заела Риила, ще отива на по-хубавата й рокля. Риила й бе обяснила за начина, по който Езерняците носеха косите си. Оказа се, че повечето неща означават нещо. Например кокът на тила беше знак за траур, освен когато не го правеха за удобство преди влизане в бой. Като узна тези неща, тя започна да гледа на пъстрата тълпа патрулни с други очи. Сякаш светът се бе изместил под краката й и нямаше да се намести пак. Във всеки случай бе убедена, че сегашната й прическа, високо вдигната конска опашка, няма да означава нищо неприлично.