Лоис Бюджолд - Сделката на капитан Ворпатрил

На вратата се звънна малко преди полунощ, точно когато Иван започваше да се съвзема след скока до Комар, който окончателно беше объркал биологичния му часовник, и обмисляше идеята дали да не полегне за малко ободряващ и заслужен сън след тегобите на изминалия ден. Иван изпъшка под нос и се повлече неохотно към вратата.

Открехна я и най-лошите му предчувствия се оправдаха.

— О, боже. — Беше Биърли Ворутиър. — Махай се.

— Здрасти, Иване — каза преспокойно Биърли, сякаш Иван го е посрещнал с усмивка и отворени обятия. — Може ли да вляза?

На Иван му отне приблизително секунда да претегли сложните — най-меко казано — последствия, които обикновено придружаваха появата на Биърли, и да отвърне лаконично:

— Не. — Ала колебанието му, уви, беше продължило твърде дълго. Биърли се вмъкна през прага. Иван въздъхна и пусна вратата, която се плъзна на мястото си и се херметизира. Толкова далеч от дома би било приятно да види познато лице… стига въпросното лице да не беше лицето на Би. „Следващия път първо погледни екранчето на охранителната система и тогава отваряй“.

Биърли обходи с бърза крачка маломерния, но изискан и дори луксозен апартамент, който Иван обитаваше под наем в центъра на Равноденствие. Иван го беше избрал заради местоположението — близо до нощния живот на града, който той, уви, все още не бе имал възможността да вкуси. Биърли спря пред широките балконски врати, поляризира стъклата и скри изкусителната гледка към трептящите неонови светлини на столичния град. Столичния купол, поправи се Иван — това беше комарският термин за гигантското местообиталище със самостойна икономика и екология, разположено под сбиротък от херметизирани куполи, които държаха токсичната околна среда навън, а изкуствената атмосфера вътре. Биърли взе че дръпна и завесите, после се обърна към Иван.

Поддавайки се на любопитство, за което със сигурност щеше много скоро да съжали, Иван попита:

— Какво, по дяволите, правиш тук, Би? Мислех, че Комар е далеч от обичайните ти свърталища.

Биърли направи физиономия.

— Работя.

И наистина, като опитен наблюдател, какъвто беше — за свое огромно съжаление, — Иван забеляза явно изразено напрежение около очите на Биърли, това плюс характерни зачервявания по кожата от злоупотреба с алкохол, а може би и с други развлекателни вещества. Биърли грижливо си отглеждаше автентичния облик на разглезен висш бараярски вор, който живее в развала и леност. Постигаше го по най-убедителния начин — като свързваше теорията с практиката, и така през деветдесет процента от времето си. Останалите десет процента, както и огромната част от скритите му доходи, бяха свързани с работата му като таен информатор на службата на Имперска сигурност. А деветдесет процента от въпросните десет отново бяха посветени на развала и леност, с тази разлика, че му се налагаше да пише доклади. Нищожният остатък обаче често раждаше неочаквани рискове.

„Клепаш приятелите си пред ИмпСи за пари“ — беше го заял веднъж Иван, а Биърли само сви рамене и отвърна: „И за все по-голяма слава на империята, не забравяй“.

Иван се питаше какво ли го е довело при него сега.

Като добре възпитан млад мъж, дресиран от най-ранна възраст в духа на етикета и добрите маниери, Иван по навик предложи:

— Нещо за пиене? Бира, вино? Нещо по-силно? — И като видя как Биърли се пльосна на дивана в хола, добави: — Кафе?

— Само вода. Мисля да лягам да спя.

Иван отиде в спретнатия кухненски бокс и наля вода в голяма чаша. Върна се и я връчи на неканения си гост.

— А ти какво правиш в Равноденствие? — попита Би.

— Работя.

Биърли го подкани с жест да поясни.

Иван седна срещу него и каза:

— Шефът ми е тук за конференция. Събира началниците на звена към отдел Операции. Това, плюс ежегодната инспекция на комарския флот. Инвентаризация и данъчни проверки, но в парадна униформа. Голям майтап. — Иван със закъснение си даде сметка, че Биърли това със сигурност го знае и без него. Беше дошъл да му тропа на вратата, нали? Случайните появи на Биърли Ворутиър не бяха случайни появи.

— Още работиш за адмирал Десплейнс?

— Да. Адютант, личен секретар, момче за всичко, каквото се сетиш. Целта ми е да стана незаменим.

— И като гледам, все така страниш от повишение, капитан Ворпатрил?

— Да. При това успешно, но не благодарение на теб.

Би се подсмихна самодоволно.