Лоис Бюджолд: Сделката на капитан Ворпатрил

Тедж коленичи да пребърка джобовете му. Атлетичният му вид не беше фасада, оказа се. Тялото му се усещаше доста стегнато под бързите й пръсти.

— О — изломоти той след миг. — Вие тфете сте саедно . Начи сишко е нарет…

Първото нещо, което намери Тедж, беше в джобчето на блузата му. Нейна снимка. Полазиха я ледени тръпки.

Хвана го за гладко обръснатата брадичка, завъртя главата му към себе си и го погледна в очите.

— Наемен убиец ли си? — попита строго.

Зениците му бяха разширени от действието на зашеметителя, а очите му бяха и временно разногледи. Изглежда, имаше проблем и с въпроса й, защото не отговори веднага, сякаш си го повтаряше наум.

— Ами… — изфъфли накрая, — в исфестен смисъл…

Тедж реши да зареже разпита в полза на веществените доказателства. Извади портфейла му, дистанционно за врата подобно на нейното, а в един вътрешен джоб намери малък зашеметител. Други оръжия Ворпатрил нямаше.

— Дай да го видя — каза Риш и Тедж й подаде послушно зашеметителя. — Кой всъщност е този тип?

— Хей, на т’ва моа да отговоря — изфъфли ентусиазирано жертвата им, но бързо млъкна, когато Риш насочи дулото към него.

Най-отпред в портфейла му Тедж откри кредитния чип, който Ворпатрил й беше дал в магазина. Под него имаше обезпокоително официална служебна карта с широка кодова ивица. Според картата мъжът беше „Капитан Иван К. Ворпатрил, Бараярска имперска служба, отдел Операции, Ворбар Султана“. Друга карта го посочваше като „адютант на адмирал Десплейнс, началник Операции“, пак там имаше и сложен адрес с много букви и цифри. Имаше и малко тесте правоъгълни визитки от дебела хартия, на които пишеше „Лорд Иван Ксав Ворпатрил“ и нищо друго. Изящните черни букви се очертаха релефни под любопитните й пръсти. Тедж даде документите на Риш да ги погледне.

Хрумна й нещо и без много да му мисли, Тедж се завъртя, издърпа едната му лъсната обувка — стъпалото на мъжа потрепна слабо, рефлексите му още бяха под въздействието на зашеметителния лъч — и погледна вътре. Обувки военен модел, аха , това обясняваше необичайната им форма. Номер 12 Д, макар че това не изглеждаше важно, освен че размерът на стъпалата му отговаряше на останалите му пропорции.

— Бараярски армейски зашеметител с вграден в дръжката личен код — докладва Риш. Изгледа намръщено личните му документи. — А тези изглеждат съвсем автентични.

— Такива са, уверявам ви — вметна сериозно пленникът им откъм пода. — По дяволите. Би не спомена нищо за въоръжени дами със сини лица, проклетникът. Т’ва… грим ли е?

Тедж измърмори несигурно:

— Най-добрите шапкари всъщност трябва да изглеждат автентично. Явно ме вземат на сериозно, щом са пратили първокласен наемник.

— Шапкари — изхъхри Ворпатрил. Дали това беше истинското му име? — А, сетих се. Т’ва е жаргон от Джаксън Хол, нали? За наемен убиец. Значи се боите от… Е, т’ва обяснява някои неща…

— Риш — каза Тедж, усетила в стомаха си първите спазми на много лошо предчувствие, — ами ако наистина е бараярски офицер? О, не, какво ще правим с него тогава?

Риш погледна притеснено към входната врата.

— Не бива да оставаме тук. Някой може всеки момент да влезе или да излезе. По-добре да го качим горе.

Пленникът им изтърпя стоически и мълчаливо транспортирането си — жените вдигнаха отпуснатото му като чувал тяло, завлякоха го в асансьора, а после и до ъгловия апартамент на третия етаж. Докато го влачеха през прага, той отбеляза радушно:

— Хей, поканен съм в стаята й още на първата среща! Синчето на мама Ворпатрил има добър ден и съдбата му се усмихва!

— Това не е среща, идиот такъв! — сряза го Тедж.

А той я вбеси, като се усмихна още по-широко, бог знае защо.

Объркана от топлия му поглед, тя го пусна отвисоко на пода в средата на хола.

— Но би могло да е… — продължи той — за мъж с определени вкусове тоест. Жалко, че аз не съм такъв, но какво пък, склонен съм да проявя гъвкавост. Виж, за братовчеда Майлс винаги съм се чудил. Щот’ той само с амазонки се забъркваше. Нещо като компенсаторен механизъм, предполагам…

— Никога ли не се отказваш? — попита го Тедж.

— Първо трябва да се разсмееш — сериозно отвърна той. — Това е основно правило при свалките. Разсмее ли се момичето, значи ще живееш. — След миг добави: — Извинявай, че ти задействах, хм… защитните механизми преди малко. Нямах намерение да те нападна. И сега нямам.

— Нямаш, я — каза Риш и се намръщи страховито. Захвърли шала, жилетката и ръкавиците на дивана, после стисна отново зашеметителя.