Лоис Бюджолд - Сделката на капитан Ворпатрил

— Това ще свърши работа за тази нощ — каза Ворпатрил, докато го връзваха. — Особено ако извадите перата — имате ли пера, между другото, защото ги предпочитам пред онова нещо с кубчетата лед, — но съм длъжен да ви уведомя, че утре заран ще се заформи проблем. На Бараяр, ако не се появя на работа, никой няма да изпадне в паника. Но на Комар е друго. Комар е част от империята вече четирийсет години и по всичко личи, че се адаптира добре, но асимилацията е започнала по най-лошия начин. Мнозина комарци още ни имат зъб. Изчезне ли бараярски войник на Комар, колегите от службата за сигурност реагират бързо и удрят здраво. Което, хм… боя се, че няма да ви хареса, ако ме проследят до вашата врата.

Тедж с неохота призна, че аргументът му е валиден.

— Някой знае ли къде си?

Риш отговори вместо него:

— Онзи, който му е дал снимката и адреса ти, знае.

— О. Да. — Тедж присви очи. — Кой ти даде снимката ми?

— Амиии… общ познат? Е, може би не твърде общ, защото не останах с впечатление, че знае много неща за теб. Но определено мислеше, че си в опасност. — Ворпатрил погледна многозначително към връзките, които го стягаха към кухненския стол, довлечен в средата на хола за тази цел. — А явно и ти си на същото мнение.

Тедж го зяпна невярващо.

— Твърдиш, че някой е изпратил тебе при мен да ме пазиш !

Мъжът, изглежда, се засегна от интонацията й.

— Защо не?

— Извън факта, че двете те обезвредихме, без дори да се изпотим? — изсмя се Риш.

— Изпотихте се, и още как. Докато ме влачехте нагоре. Аз момичета не удрям. По принцип. Е, веднъж фраснах Делия Куделка, но тогава бях на дванайсет, тя първа ме удари и много ме заболя. Майките ни бяха склонни да си затворят очите, но не и чичо Арал… наби ми в главата някои неща по въпроса, безмилостно и завинаги, това мога да кажа.

— Млъкни. Млъкни — повиши глас Риш и на свой ред потръпна конвулсивно. — Дрънка глупости. Нищо не се връзва, проклет да е.

— Да, освен ако не казва истината — бавно рече Тедж.

— И да казва истината, пак дрънка прекалено много — възрази Риш. — Вечерята ни изстива. Хайде да хапнем, пък после ще мислим какво да правим с него.

Тедж я последва неохотно в кухнята. Хвърли поглед през рамо и това извика в очите на пленника надежда, която обаче бързо се стопи безутешно. Обърнала му гръб, Тедж го чу да си мърмори:

— Мамка му, май трябваше да започна с понито…

Иван седеше в тъмното и разсъждаваше върху напредъка си. Нищо насърчаващо нямаше в напредъка му.

Успехът му с жените беше факт, а репутацията му — заслужена, но всичко това се дължеше на добре обмислена стратегия и тактика, а не на късмет, както и на строго придържане към няколко простички правила. Първото правило беше да подбира места, където има струпване на жени в подходящо разположение на духа — партита, танци, барове. Не и сватби обаче — те по подразбиране пораждаха неподходящо разположение на духа у жените. Следващо правило: пробвай всяка изпречила се пред погледа ти възможност, докато не попаднеш на такава, която ти отвърне с усмивка. Трето правило: бъди забавен, може и да пресолиш малко, но без да излизаш от рамките на добрия тон, и така докато дамата се разсмее. Ако смехът е искрен, получаваш бонус точки. Оттам нататък действаш по усмотрение. Успеваемост 1:10 е напълно приемлива, когато първоначалната бройка съдържа десет или повече потенциални мишени. Въпрос на обикновена статистика, както Иван неведнъж се беше опитвал да обясни на братовчеда Майлс.

Влязъл беше в магазина с пълното съзнание че залозите не са в негова полза — аквариум с една-единствена рибка означаваше, че нямаш право на грешка и трябва да извъртиш номера още от първия път. Да си майстор в занаята. Е, не беше изключено просто да извадиш късмет: историята познаваше и други такива случаи. Размърда китки с надежда да разхлаби шаловете, но те се оказаха изненадващо неотстъпчиви за толкова мека и женствена материя. Започваше да мисли в метафори. „Не съм аз виновен“.

Биърли е виновен, реши Иван. А самият той беше станал жертва на кофти разузнавателна информация от собствените си хора, като не един и двама други нещастници. Иван и преди беше срещал свръхчувствителни гувернантки, но за пръв път му се случваше някоя да го простреля из засада още при първия му опит да обсади повереницата й. Тази враждебна синя жена беше… загадка. Иван не обичаше загадките, мразеше гатанките и пъзелите. Дори като дете. Всеки път, когато сядаше да реди пъзел с другарчетата си, те губеха търпение, издърпваха парченцата от ръката му и довършваха пъзела сами.