Лоис Бюджолд - Омайване

— Даг? — повика го Соун, хилеше се. — Ей, старче?

— Да? — Проклятие, защо бе почнал да го нарича така? Сигурно заради вечното му мърморене.

— Не се притеснявай. Всичко, което твоята Искрица иска да чуе, са истории за теб. — Облегна се назад и се изкикоти.

Даг поклати глава и излезе. Поне спря да се мръщи, докато стигне до стълбището.

Стигна до конюшнята малко преди Фаун и щом тя дойде, я заведе при кобилата, с която бяха дошли в градчето.

— Честито, Искрице. Мари го обяви официално. Кобилата вече е твоя. Твоят дял от заплащането, което ни предоставиха старейшините на Гласфордж. Освен това ти намерих седло и юзди. Би трябвало да са ти по мярка. Не са нови, но са доста запазени. — Нямаше нужда да споменава, че те бяха допълнение към сделката с майстора, който бе поправил приспособлението за ръката му.

Лицето на Фаун грейна и тя се навря при кобилата, за да я почеше по челото и ушите. Животното наведе глава и изпръхтя доволно.

— О, Даг, прекрасна е, но… — Фаун сбърчи подозрително нос. — Сигурен ли си, че това не е твоят дял от наградата? Мари беше доста мила с мен, но едва ли ме е повишила до патрулен.

— Ако зависеше от мен, щеше да получиш много повече, Искрице.

Фаун не беше съвсем убедена, но кобилата я побутна за още ласки и тя върна вниманието си към нея.

— Трябва да й дам име. Не може да й викаме просто „кобилата“. — Фаун прехапа устни и се замисли. — Ще я кръстя Грейс, като реката. Името е хубаво, а и тя е хубава. Освен това ни докара дотук толкова леко. Харесва ли ти Грейс скъпа? — Тя продължи да гали животното, а то тропна с копита и изпръхтя. Това накара Фаун да се засмее. Даг се облегна на стената на съседното отделение и се усмихна.

След малко Фаун отново се умисли, обърна се към него и скръсти ръце.

— Само че… не съм сигурна дали ще мога да си я позволя със заплата на доячка или каквото там ще работя.

— Тя си е твоя. Можеш да я продадеш — отвърна Даг.

Фаун поклати глава, но изражението й не се промени.

— Във всеки случай — продължи Даг — още е рано да мислиш за работа. Кобилата ще ти трябва за езда.

— Вече се чувствам по-добре. Кървенето спря преди два дни и явно няма да имам треска.

— Да, но… Мари ми разреши да занеса ножа в нашия лагер и да го покажа на майсторите. Тъй като Лъмптън Маркет и Уест Блу са ни почти на път, мислех да се отбием до фермата ти и да уведомим семейството ти.

Очите й блеснаха.

— Не искам да се връщам там. — Гласът й потрепери. — Не искам тази глупава история да се раздухва. И не искам да съм на по-близо от сто мили от Съни Тъпия.

Даг си пое дъх.

— Не е нужно да оставаш. Даже няма да можеш, защото ще трябва да дойдеш с мен заради ножа. Когато приключим с това, сама ще избереш накъде да продължиш.

Тя засмука долната си устна и наведе очи.

— Те ще опитат да ме накарат да остана. Познавам ги. Те ме мислят за малка… — Гласът й затрепери съвсем. — Ще отида само ако обещаеш, че няма да ме оставиш там!

Ръката му се плъзна към рамото й в успокоителен жест.

— А може ли с твое съгласие да те оставя тук?

— Мм…

— Просто питам: тук или там?

Тя вдигна лице. Очите й бяха ококорени и тъмни, а устните влажни. Даг усети как главата му се навежда, как гръбнакът му се огъва, как плъзга ръка по гърба й. Сякаш падаше бавно от голяма височина…

Някой зад него се изкашля и той се сепна.

— Тук сте значи — каза Мари. — Така си и мислех. — Гласът й беше нормален, но гледаше с присвити очи.

— Мари! — възкликна леко задъхано Фаун. — Благодаря ти за този прекрасен кон. Не го очаквах.

Мари се усмихна, като едновременно повдигна иронично вежди към Даг.

— Ти заслужаваш повече, но само това успях да направя. Все пак не съм загубила чувството си за дълг.

Това напълно смачка разговора и Мари продължи безстрастно:

— Фаун, ще ни извиниш ли? Трябва да обсъдя някои неща с Даг.

— О, разбира се. Ще ида да разкажа на Соун за Грейс. — Тя припна навън, като се усмихна през рамо на Даг.

Мари се облегна на една от подпорите и скръсти ръце, докато Фаун се отдалечи достатъчно. Помещението беше хладно и сенчесто в сравнение с жегата навън. Чуваше се само жуженето на мухите и пръхтенето на конете от време на време. Даг прибра ръце зад гърба си, хвана с палец наскоро поправената кука и зачака. Без големи надежди.

След малко се започна.

— Какви ги вършиш, момче? — изръмжа Мари.

Всякакъв отговор щеше да е просто загуба на време, така че Даг просто наведе глава и зачака останалото.