Лоис Бюджолд - Омайване

— Къде?

— В тази стая. Ти и аз.

Тя го зяпна изненадано и погледна надолу към ръцете си.

— Аз?

— Според легендите на Езерняците… — Той направи пауза. — Езерняците са потомци на лордовете-магьосници, които преживели голямата разруха. А фермерите са наследници на обикновените хора от перифериите на провинциите, които оцелели след войните на злините: първата голяма и двете последвали, които унищожили езерата и опустошили Западните равнини. — Тези, които ги бяха виждали, ги наричаха Мъртвите равнини и Даг разбираше защо.

— Имало е повече от една война? Не бях чувала.

Той кимна.

— В известен смисъл. А може винаги да е била само една. Въпросът, който не зададе, е откъде са дошли злините?

— От земята. Само че… — тя се поколеба и забърза — предполагам, ще ме попиташ как са попаднали в земята, нали?

— По този въпрос и аз не съм съвсем сигурен. Но знаем, че всички злини произхождат от първата. Е, не като нас с поколения и раждане. По-скоро като чудовищно насекомо, което е снесло десетки хиляди яйца, които се излюпват през определени интервали.

— Видях злината — каза тихо Фаун. — Не знам какво беше, но съм сигурна, че не е насекомо.

— Говорех образно. Виждал съм няколко десетки. Представи си например първата като огледало, което се е пръснало на хиляди парченца и са се образували хиляди огледалца. Всъщност злините въобще не са материални. Те просто събират около себе си материя в нещо като черупка. Иначе се хранят от същността.

— А как се е пръснала?

— Казват, че загубила първата война.

— Дали боговете са ни помогнали?

Даг изсумтя.

— Според нашите легенди, когато се появила първата злина, боговете ни изоставили. И ще се завърнат, когато изчистим окончателно земята. Стига да вярваш в боговете.

— А ти?

— Аз вярвам, че не са тук. Което си е някаква вяра.

Тя сгъна последните карти и ги завърза, преди да му ги подаде. Даг ги постави на мястото им и затвори сандъка.

— Не мисля, че само лордовете-магьосници са построили тези кули и пътищата. Сигурен съм, че и твоите предци са участвали.

Тя не каза нищо. Не се разбираше за какво мисли.

— А и те едва ли се са появили от нищото — продължи да упорства Даг. — Според някои едно време имало един народ и магьосниците са се издигнали от него. Само че колкото повече овладявали уменията си и колкото по-могъщи ставали, толкова повече се откъсвали от останалите. Което може би била първата грешка.

Тя наклони глава и понечи да каже нещо, но по коридора се чуха стъпки. Вратата се отвори и Рази надникна в стаята.

— Даг, тук си бил значи. Трябва да помиришеш това. — Извади малко стъклено шишенце и измъкна кожената запушалка. — Дирла намери едно магазинче, в което продават подобни неща.

Дирла се усмихна гордо над рамото му.

— Какво е това? — попита Фаун и се наведе към бутилката. — Прекрасно! Мирише на лайка и детелини.

— Ароматно масло. Имат седем-осем вида.

— За какво го използвате? — попита Фаун невинно.

Даг за момент поиска да запрати другаря си насред Мъртвите равнини.

— За схванати мускули — намеси се той остро.

— Е, предполагам, че става и за това — отвърна колебливо Рази.

— Масаж с ароматни масла — изпъшка сладострастно Дирла. — Добра идея.

— Колко мило, че се отбихте — прекъсна ги Даг, преди разговорът да се задълбочи и да му напомни случката по пътя. — Този сандък трябва да се свали до склада. — Изправи се и посочи. — Вдигайте го.

Те замърмориха, но се заеха със задачата.

Даг затвори вратата зад тях, изпрати Фаун в стаята й и ги последва. Чудеше се дали ще се осмели да попита къде е въпросното магазинче и дали ще му е на път, когато тръгне при сарача.

Обикалянето на маршрутите западно от Гласфордж отне шест дни.

Даг избра първо най-краткия и успя да се върне същата вечер, за да провери как е Фаун. Търси я доста време и я откри да лющи грах в кухнята, беше се сприятелила с персонала. Успокои се, че не е притеснена от компанията на Езерняците, но се тревожеше, че може отново да се претовари.

След това избра най-дългия маршрут, който щеше да отнеме три дни. Някои от младите членове на патрула се оплакаха, но Даг им запуши устата с разкази за северните блата край Фармърс Флатс през зимата. Въпреки че оставяха повечето екипировка при конете, дрехите им се просмукваха с влага и тиня. Довлякоха се в Гласфордж късно през нощта и веднага се навряха в уютната баня, която се намираше между главната сграда и конюшнята. Перачките направо се намръщиха, като ги видяха. Този път Даг откри Фаун да си говори с две шивачки, помагаше им с хотелските завивки.