Лоис Бюджолд - Омайване

Фаун стигна до кладенеца малко преди пладне. Станцията беше нещо средно между ферма и странноприемница. Няколко дървени постройки и очакваният кладенец в средата. За да се разсеят всички съмнения, някой беше заковал рисунка на кладенеца на един стълб. Отдолу имаше табло с продуктите, които продаваше фермата, и съответните цени. Всички имаха нарисувани картинки и кръгчета за монети, за хората, които не могат да четат. Фаун можеше. Освен това смяташе добре. Майка й я беше научила, покрай множеството домакински умения. „Като съм толкова умна, как успях да се накисна така?“

Стисна зъби и опипа джоба на полата за кесията си. Нямаше много пари, но можеше да си купи хляб. Нямаше да е зле. Сутринта се бе опитала да хапне от изсушеното овнешко, което носеше, и й беше призляло, пак. Трябваше да преодолее ужасната отпадналост, иначе никога нямаше да стигне до Гласфордж. Огледа празния двор и видя камбаната — въжето се развяваше отпуснато. В далечината десетина души жънеха нива на огрян от слънцето склон. Фаун колебливо се приближи към кухненската врата и почука.

Раираната котка, която лежеше на прага, я изгледа, но не помръдна. Спокойствието й и добрият вид на къщата възвърнаха увереността на Фаун и тя не се притесни от жената, която отвори.

— Кажи, дете?

„Не съм дете, просто съм ниска“. Все пак като се имаха предвид бръчките около очите на жената, Фаун сигурно наистина й изглеждаше като дете.

— Продавате ли хляб?

— Да, разбира се. Влез.

Единият ъгъл на широкото помещение беше пълен с кухненска посуда, висяща на железни куки. Миришеше на шунка, боб, пресен хляб и зеленчуци. Несъмнено жената приготвяше обяд за жътварите. Вдигна една торба от страничната маса и извади няколко самуна, беше ги опекла в ранни зори. Въпреки гаденето устата на Фаун се напълни със слюнка и тя си избра един хляб с мед и ядки от цикория. Плати го с една от монетите си и излезе. Жената я последва.

— Водата е чиста и прясна, но трябва да си извадиш сама. Ведрото е на куката. Накъде отиваш, дете?

— Към Гласфордж.

— Сама? — Жената се намръщи. — Роднини ли имаш там?

— Да — излъга Фаун.

— Не ги е срам! Според слуховете около Гласфордж има разбойници. Не е трябвало да те пускат сама.

— От северната или от южната страна на града? — попита Фаун разтревожено.

— Чух, че върлуват на юг, но няма гаранция, че ще стоят само там.

— Няма да ходя по̀ на юг от Гласфордж. — Фаун остави хляба на пейката до торбата си, освободи колелото и спусна кофата в кладенеца, докато не чу плясък.

Новините за разбойници бяха тревожни. Но пък рискът от тях си съществуваше винаги. С малко старание човек можеше да ги избегне. Откакто бе потеглила преди шест дни, успяваше да си изпроси превоз с някоя каруца при всеки удобен случай. Всичко беше наред, докато един неприятен тип не започна да й говори глупости и тръгна да я опипва. Беше успяла да се отскубне, а мъжът не искаше да изостави впряга си, за да я преследва, но следващия път можеше да няма такъв късмет. След тази случка странеше от всякакви каруци, освен ако не се увереше, че има и други жени.

Няколкото хапки хляб успяха да успокоят стомаха й. Тя подпря ведрото на пейката и взе дървения черпак от жената. Водата имаше лек вкус на развалени яйца, но беше чиста и хладна. Почувства се по-добре. Можеше да почине малко на пейката и следобед да навакса с пътя.

Откъм северния път се чу тропот на копита. Без скърцане на колела, но множество подкови. Фермерката присви очи, а ръката й се вдигна към въженцето на камбаната.

— Дете, виждаш ли онези ябълки в другия край на двора? Защо не отидеш да си откъснеш една и да изчакаш, докато видим кой идва?

Фаун се сети за няколко отговора, но се задоволи с едно простичко „да“. Тръгна през двора, но спря и се върна за хляба. Най-близкото дърво имаше наковани дъски и тя бързо се озова сред гъстата му корона. Полата й беше тъмносиня, а връхната дреха кафява, така че едва ли щеше да се вижда в сенките. Настани се между клоните и тръсна глава, отмятайки черните си къдрици.

Ездачите спряха на двора, а фермерката се успокои и пусна въжето на камбаната. Бяха към двайсетина, на дългокраки коне. Носеха тъмно облекло, на седлата им висяха дисаги, а на кръстовете — Фаун затаи дъх — колани с ножове и мечове. Мнозина имаха колчани със стрели и лъкове.

Не всички бяха мъже. Една жена се отдели от групата, смъкна се от седлото и кимна на фермерката. Беше облечена като останалите с панталони за езда, ботуши и кожена риза. Сивата й коса беше вързана на стегнат кок. Мъжете също имаха дълги коси, някои вързани на плитки, други разпуснати, с разнообразна украса от стъклени топчета и цветни панделки, а трети на кок, като жената.