Лоис Бюджолд - Омайване

— Ти го направи — процеди младият.

Слабоумният сви рамене и скочи от коня по-грациозно, отколкото Фаун очакваше. Тя засили крачка и щом мъжът тръгна към нея, побягна, оглеждаше се отчаяно.

Дърветата нямаше да помогнат. Едва ли щеше да успее да изкатери някое, което той да не може. За да се скрие между тях, трябваше да натрупа невъзможна преднина. Може би трябваше да продължи по пътя, с надеждата, че някой ще се появи иззад следващия завой?

Той се движеше по-бързо от очакваното за мъж с неговите размери. Не можа да измине и няколко крачки, когато големите му ръце я стиснаха за раменете. Ноктите му не бяха просто мръсни, а наистина черни, като на граблива птица. Забиха се през дрехата й и я одраха.

— Пусни ме! Пусни! — извика тя и запищя с всичка сила. Започна да се мята и да рита, но все едно се бореше с дъб.

— Ето на, сега се разбесня — заяви недоволно младежът, също слезе от коня и започна да сваля въжето, което ползваше за колан. — Ще трябва да й вържем ръцете, инак ще ти издере очите.

„Добра идея“. Фаун се опита. Нямаше успех. Слабоумният стискаше здраво китките й. Тя се наведе и захапа косматата му ръка. Кожата му имаше странен мирис и вкус, подобен на котешка козина и не толкова неприятен, колкото очакваше. Радостта й беше кратка, защото мъжът я завъртя и с безстрастно изражение й удари тежък шамар, който я просна на пътя. Пред очите й заплуваха черни и лилави сенки.

Усети, че я връзват и повдигат. Слабоумният я подаде на младежа, който отново се бе качил на коня. Той запретна полата й и я настани пред себе си, стискаше я с две ръце за кръста. Тя усещаше потното тяло на коня между краката си. Слабоумният пое юздите и ги поведе бързо.

— Така е по-добре — каза младежът, киселият му дъх погъделичка ухото й. — Съжалявам, че те удари, но не трябваше да бягаш. — Едната му ръка се плъзна и стисна гърдата й. — Хм, по-сочна си, отколкото мислех.

Фаун облиза капката, която се стичаше по бузата й. Дали беше сълза, или кръв, а може би и двете? Напрегна въжето, с което бяха вързали китките й, но възлите бяха много здрави. Помисли си дали да не запищи отново. Не, можеха да я ударят пак и да й запушат устата. По-добре да се прави на зашеметена, така че, ако срещнат някой, да има контрол на гласа и краката си.

Надеждите й рухнаха след десетина минути, когато зарязаха безлюдния път и поеха по малка странична пътека. Ръцете на младежа небрежно шареха по тялото й. Щом започнаха да се изкачват, той избута торбата й и се притисна по-близо до нея. Друсането на коня триеше телата им едно в друго.

Не беше сигурна дали я плаши повече това, или очевидната незаинтересуваност на слабоумния. Младият беше противно предсказуем. Другият… нямаше представа дали въобще си мисли за нещо.

„Ако продължи, както е тръгнало, поне няма да забременея. Благодарение на тъпия Съни Соуман“. Треперенето на тялото издаваше страха й, но тя не можеше да го спре. Слабоумният продължаваше да ги води все по-навътре в гората.

От клисурата пред него долетяха писъци и едва различимото „Пусни!“ и Даг се изправи на стремената.

Пришпори коня, без да обръща внимание на ниските клони. Странните следи, които бе видял преди две мили, внезапно започнаха да придобиват смисъл. Бе следил плячката почти на границата на усета си от часове с надеждата, че ще го отведе до леговището на злината. Сега продължаващите писъци засилваха подозрението, че към грижите му ще бъде прибавена нова.

Изкатери един склон и се спусна напряко по свлачището, при което конят му почти падна. Най-сетне зърна целта си на малката полянка отпред. „Какво…?“ Стисна зъби и препусна напред, без да се притеснява за шума. Още десетина крачки, след което скочи от коня и без да се замисля, извади, обтегна и закачи лъка си.

Коленичилият глинен държеше раменете на мятаща се жена, от която другарят му се гласеше да се възползва. Мъжът се мъчеше да си смъкне панталоните и да се намести между ритащите крака на жертвата. Изруга, когато отнесе един ритник.

— Дръж я!

— Нямаме време да спираме — изръмжа глиненият. — Трябва да продължим. Няма време.

— Няма да отнеме дълго, ако просто… я държиш… да не мърда. — Той най-сетне успя да се намести.

Нима това на земята беше дете? Усетът на Даг направо закипя. Глиненият скоро щеше да го забележи, въпреки че вниманието му беше отвлечено. Жертвата продължаваше да се мята със зачервено лице и разрошени къдрици. Роклята й беше наполовина заметната и Даг зърна за момент красивите й гърди, приличаха на ябълки. „Ох“. Очевидно не беше дете. Но явно беше доста дребничка.