Лоис Бюджолд - Омайване

Даг изпъна лъка. Лъсналият бял задник беше една от най-оправданите мишени в живота му. И за пръв път сякаш не беше закъснял. Замисли се над този факт за момент, докато се прицелваше внимателно, за да не нарани и момичето. Жената. Каквото и да беше.

Изстрел.

Посегна за друга стрела, преди първата да е достигнала целта си. Перфектният звук, който се чу, когато порази центъра на лявата буза, беше по-приятен и от изненадания вик. Разбойникът подскочи, отмести се от момичето и посегна да достигне стрелата.

Сега опасността не беше преполовена, а удвоена. Глиненият се изправи, зърна Даг и придърпа момичето пред себе си, като щит. Разликата в ръста осуети намерението му. Даг се прицели в прасеца му. Стрелата само го облиза, но създанието подскочи.

Дали имаше достатъчно разум да заплаши заложничката си, за да го спре? Даг реши да не изчаква. Усмихна се свирепо, извади ножа си и тръгна напред. Движенията му бяха смъртоносни.

Глиненият го осъзна и на грубоватото му лице се изписа страх. Той тласна плачещото момиче към Даг и побягна.

Даг държеше ножа с дясната ръка, а лъкът беше закачен за лявата, така че нямаше как да я хване. Затова разпери широко ръце, с надеждата да не я нарани. Ударът го извади от равновесие и двамата паднаха на земята.

За момент тя се озова отгоре, притиснала мекото си тяло към него. Пое си дъх, изпищя и започна да дере лицето му с нокти. Даг се опита да я успокои с думи, но в крайна сметка бе принуден да пусне оръжието си и да я избута встрани. Противниците му все още бяха живи, тъй че щеше да се погрижи за нея по-късно. Претърколи се, сграбчи ножа и скочи на крака.

Глиненият беше успял да се покатери на коня и се опита да го прегази. Даг отскочи, превъртя ножа си с идеята да го метне, но премисли и се отказа. Посегна към колчана, който се беше извъртял, и измъкна една от последните стрели. Прицели се и опъна тетивата.

„Не“.

По-добре да остави съществото да го отведе до леговището. Лесно щеше да улови следите му. Сега трябваше да се заеме с ранения. Най-вероятно щеше да развърже езика му без проблеми. Конят изчезна по пътечката, която вървеше успоредно на близкото поточе. Даг свали лъка и се огледа.

Човекът също беше изчезнал, но проследяването му щеше да е съвсем лесно. Даг посочи момичето, което стоеше на няколко метра и се опитваше да нагласи разкъсаната си синя рокля.

— Стой тук. — И тръгна по кървавите дири.

Мъжът бе паднал до скалите на потока и лежеше неподвижно, със смъкнати панталони. Държеше стрелата на Даг.

Твърде неподвижен. Даг стисна зъби. Явно се бе опитал да извади стрелата с груба сила и бе разкъсал някоя артерия. „Това не беше смъртоносен изстрел, мамка му! Въобще не беше предвиден като такъв. Е, добрите намерения не винаги водят до добър край“. Претърколи тялото с крак. Бледото, застинало в смъртта лице беше твърде младо. Този нямаше да му даде никакви отговори. Беше стигнал края на пътя си.

— Отсъстващи богове. Още деца. Няма ли край? — измърмори Даг.

Вдигна поглед и видя младата жена, която се бе втренчила в тях. Имаше големи кафяви очи, като на подплашена сърна. Поне не пищеше. Тя се намръщи на поваления си нападател и устните й изписаха едно беззвучно „О“. На едната страна на лицето й имаше синина, придружена от четири драскотини.

— Мъртъв ли е?

— За нещастие. Не беше необходимо. Ако беше останал неподвижен и бе изчакал помощта, щях да го взема за пленник.

Тя го изгледа с боязън. Беше висока някъде до средата на гърдите му. Той отпусна ръката с лъка и прибра ножа в канията.

— Знам кой си! — каза тя внезапно. — Ти си онзи Езерняк, от патрула, видях те при кладенеца!

Даг примигна няколко пъти, освободи усета си, който беше заслонил от шока на битката и убийствата, и тя засия във възприятията му.

— Малка искрице! Защо си се отдалечила толкова от фермата?

Високият патрулен се взираше във Фаун, сякаш я разпознаваше. Тя сбърчи объркано нос, не разбираше думите му. От този ъгъл най-сетне виждаше очите му — имаха неочаквано златист металически цвят. Освен това бяха изключително блестящи, в контраст с кожата му, която имаше оттенък на тъмна мед. На бузите и челото му имаше няколко кървящи драскотини. „Олеле, тези са от мен“.

Тялото на нападателя й лежеше на брега на потока. Част от кръвта му изтичаше във водата и я оцветяваше в розово, след което тя отново ставаше прозрачна. Преди няколко минути, когато беше възбуден и разгорещен, му бе пожелала да умре. Сега желанието й беше изпълнено, но въпреки това не се чувстваше добре.